В празните села… Живееха кокошки и котки. Влизаш в плевника — пълно с яйца. Пържехме ги. Войниците бяха смели момчета. Ще хванат кокошка. После запалим огън. Бутилка самогон. Всеки ден в палатката дружно изпивахме по една трилитрова бутилка самогон. Кой играе на шах, кой дрънка на китара. Човек свиква с всичко. Един се напие — и айде в леглото, друг почва да крещи. Да се бие. Двама се качиха пияни на колата. Катастрофираха. Рязаха ги с ъглошлайф, извадиха ги от смазаните железа. Аз се спасявах с дългите писма, които пишех до вкъщи, и с дневника, който водех. Хвана ме началникът на политотдела, почна да ме дебне: къде го пазя, какво пиша. Накара съседа да ме шпионира. Той се заинтересува: „Какво драскаш? — Защитих кандидатска дисертация. Сега пиша докторска. — Смее се: „Така и ще кажа на полковника. А ти го крий това нещо“. Добри момчета бяха. Казах, нито едно мрънкало. Нито един страхливец. Повярвайте ми, нас никога никой няма да ни победи. Никога! Офицерите не излизаха от палатките. Влачеха се по домашни пантофи. Пиеха. Все ми е тая! Ние копаехме. Нека да получават нови звездички на пагоните. Все ми е тая! Ето какви хора сме…
Дозиметристите бяха като богове. Всички се бутаха при тях: „Е, синко, как ми е радиацията?“. Един предприемчив войник направи следното: взе обикновена пръчка, намота на нея жица. Потропа на една къща и прокара по стената пръчката. Бабата след него: „Синко, какво ми има?“ — Военна тайна, бабо. — „Кажи де, синко. Ще ти сипя една чаша самогон.“ — Е, давай! — Изпи я. „Всичко ти е наред, бабо.“ И продължи нататък…
В средата на службата най-накрая ни дадоха дозиметри, едни малки кутийки, вътре кристали. Някои се сетиха — сутринта да го занесат на гробната могила и да го оставят, а към края на деня да си го вземат. Колкото по-голяма радиация, толкова по-скоро ще дадат отпуск. Или ще платят повече. Други ги закачиха на каишките на обувките си, за да са по-близо до земята. Театър на абсурда! Абсурд! Тези датчици не бяха заредени, за да почнат да отчитат, трябва първо да ги заредиш с първична доза радиация. Тоест тия финтифлюшки, тия дрънкулки, ни ги бяха дали, за да ни замажат очите. Психотерапия. Всъщност се оказа, че това били силициеви устройства, търкаляли се петдесет години по складовете. Във военната книжка накрая на всеки му вписаха едно и също число: средната доза радиация, умножена по дните пребиваване. Замериха средната доза в палатките, където живеехме.
Виц или истина, не знам… Звъни един войник на любимата си. Тя се тревожи: „Какво правиш там?“. Той решил да се похвали: „Тъкмо излязох от реактора, измих си ръцете“. И се чува сигнал „заето“. Разговорът бил прекъснат. КГБ слуша…
Два чàca почивка. Лежиш си под храста, а вишните вече са узрели, такива големи, сладки, поотриеш ги — и ги лапнеш. Черница… За пръв път видях черница…
Когато нямахме работа, ни караха да маршируваме По заразената земя… Абсурд! Вечер гледахме филми. Индийски. За любовта. До три-четири сутринта. Готвачът ce успива, а кашата на закуска — сурова. Носеха ни вестници Там пишеше, че сме герои! Доброволци! Наследниците на Павел Корчагин! Публикуваха снимки. Да ни беше паднал тоя фотограф…
Недалеч бяха интернационалните части. Татари от Казан. Видях тяхната саморазправа. Подгонват войника пред строя, ако се спре или избяга встрани, започват да го бият. С крака. Пипал из къщите, крадял. Намерили у него чанта с вехтории. Отделно бяха разположени литовците. След месец се разбунтуваха и поискаха да ги върнат у дома.
Веднъж дойде специална заповед: веднага да се измие къщата в едно празно село. Абсурд! „Защо?“ — Утре ще има сватба там. — Измихме покрива, дърветата, изстъргахме земята. Оскубахме картофените стръкове в градината, окосихме тревата на двора. Наоколо пустиня. На сутринта докараха булката и младоженеца. Пристигна автобус с гостите. С музиката… Истински, а не като по филмите булка и младоженец. Те вече живеели на друго място, били се изселили, но ги убедили да дойдат тук, за да се снимат за историята. Пропагандата работеше. Фабрика за мръсотия… Пазеше митовете ни: навсякъде ще оцелеем, даже на мъртвата земя…
Преди самото заминаване ме извика командирът: „Какво пишеше?“ — Писма на младата ми жена — отговорих. — „Внимавай там…“ — нареди ми.
Какво съм запомнил от онези дни ли? Как копаехме. Копаехме… Някъде в дневника ми е записано какво съм разбрал. Първите дни… Разбрах колко е лесно да станеш земя…“