Пред очите ми е… Както беше в парадната униформа, го сложиха в найлонов чувал и го завързаха. И този чувал вече сложиха в дървения ковчег… А ковчега увиха с още един чувал… Найлонът беше прозрачен, но дебел като мушама. И всичко това вече го наместиха в цинковия ковчег, едва го затвориха. Само фуражката остана отгоре.
Пристигнаха всички… Неговите родители, моите родители… Купиха в Москва черни забрадки… Прие ни извънредна комисия. Всички казваха едно и също, не можем да ви дадем телата на вашите мъже, на вашите синове, те са много радиоактивни и ще бъдат погребани в московското гробище по специален начин. В запечатани цинкови ковчези, под бетонни плочи. И вие трябва да подпишете този документ. Нужно е съгласието ви. Ако някой се възмущаваше, искаше да закара ковчега на родна земя, го убеждаваха, че те са герои и сега вече не принадлежат на семейството. Вече са държавни хора… Принадлежат на държавата.
Седнахме в катафалките… Роднините и някакви военни. Един полковник с радиостанция… По радиостанцията предават: „Чакайте нарежданията ни! Чакайте!“. Два или три часа въртяха из Москва, по околовръстното шосе. Пак се връщаме в Москва… По радиостанцията: „Не разрешаваме влизане в гробището. Чуждестранни кореспонденти атакуват гробището. Изчакайте още“. Родителите мълчат… Майка ми е с черна кърпа… Чувствам, че губя съзнание. Изпадам в истерия: „Защо трябва да крият мъжа ми? Кой е той? Престъпник? Рецидивист? Кого погребваме?“. Мама: „Тихо, тихо дъще“. Милва ме по главата, хваща ме за ръката. Полковникът предава: „Разрешете влизането на гробището. Жената е в истерия“. На гробището ни обкръжиха войници. Вървяхме под конвой. И ковчега носиха под конвой. Никого не пуснаха да се прости… Само роднините… Заровиха го моментално. “Бързо! Бързо!“ — командваше офицерът. Даже не ни дадоха да прегърнем ковчега.
И веднага — в автобусите…
Мигновено ни купиха и ни донесоха билетите за обратно… За другия ден… През цялото време с нас беше някакъв цивилен, с военна осанка, не ни даде даже да излезем от стаята и да купим храна за из път. Не дай си боже, ако заговорехме някого, особено пък аз. Сякаш можех тогава да говоря, аз вече даже не можех да плача. Когато си тръгвахме, дежурната преброи всички хавлии, всички чаршафи… Слагаше ги в полиетиленов чувал. Сигурно са ги изгорили… За общежитието сами платихме. За четиринайсет денонощия.
Клиника по лъчева болест — за четиринайсет денонощия… За четиринайсет денонощия човек умира…
У дома заспах. Влязох вкъщи и се строполих в леглото. Спала съм три денонощия. Не са могли да ме събудят… Дошла „Бърза помощ“. „Не — казал лекарят, — не е умряла. Ще се събуди. Страшен сън е това.“
Бях на двайсет и три години…
Помня един сън… Идва при мен умрялата ми баба, с дрехите, в които я бяхме погребали. И слага елхата. „Бабо, защо ни е елха? Нали сега е лято?“ — Така трябва. Скоро твоят Вася ще дойде при мен. — А той беше израснал насред гората. Помня… Един втори сън… Вася идва в бяло и вика Наташа. Нашето момиченце, което още не бях родила. Тя вече е голяма и аз се чудя: кога е пораснала толкова? Той я подхвърля към тавана и двамата се смеят… А аз ги гледам и си мисля, че щастието е толкова просто нещо. Толкова просто! А после сънувах… Газим във вода. Ходим дълго… Сигурно ме молеше оттам да не плача. Даваше ми знак оттам. Отгоре. (Притихва задълго.)
След два месеца отидох в Москва. От гарата — на гробището. При него! И там на гробището започнаха болките. Тъкмо говорех с него… Извикаха „Бърза помощ“. Дадох адреса. Родих там… При същата тази Ангелина Василевна Гускова… Тя още тогава ме предупреди: „Ще идваш да раждаш при нас“. А къде да ходя? Родих две седмици преди термина…
Показаха ми… Момиченцето… „Наташенка — повиках я. — Татко ти те нарече Наташенка. — На вид здраво бебе. С ръчички, с краченца… А имаше цироза на черния дроб… В черния дроб — двайсет и осем рентгена… Вроден порок на сърцето… След четири часа казаха, че момиченцето е починало. И пак… Няма да ви я дадем! Как така няма да ми я дадете?! Аз няма да ви я дам! Искате да я вземете за науката, а аз ненавиждам вашата наука! Ненавиждам я! Тя ми взе първо него, а сега иска още… Няма да я дам! Сама ще си я погреба. При него… (Започва да шепне.)
Не ви казвам точните думи… Не са тези… Не трябва да крещя след инсулта. И да плача не трябва. Но искам… Искам да знаете… На никого досега не съм признавала… Когато не им дадох малкото си момиченце. Нашето момиченце… Тогава ми донесоха една малка дървена кутийка: „Тя е там“. Погледнах: бяха я увили в пелени. Лежеше с пелените. И тогава се разплаках: „Сложете я в краката му. Кажете, че това е нашата Наташенка“.