Ние се променихме. Всичко се промени. Много големи усилия са нужни, за да разбереш. Да се откъснеш от обичайното… Аз съм биолог. Моята дипломна работа беше за поведението на осите. Два месеца бях на един необитаем остров. Имах си свое гнездо оси. Приеха ме в семейството си, след като една седмица се наблюдавахме. На повече от три метра не допускаха никого, а след седмица мен ме допускаха на десет сантиметра. Давах им сладко с кибритена клечка направо в гнездото. „Не разрушавай мравуняка, това е хубава форма на чужд живот“ — обичаше да казва нашият преподавател. Гнездото на осите е свързано с цялата гора и аз постепенно също станах част от ландшафта. Мишленце подтичва и сяда на върха на гуменките ми, то е диво, горско, но вече ме възприема като част от пейзажа — вчера бях там, днес съм, утре ще бъда…
След Чернобил… На изложба на детски рисунки: по черното пролетно поле ходи един щъркел… И надпис: „А на щъркела никой не му беше казал“. Такива чувства изпитвах тогава. И имаше работа. Ежедневна работа… Ходехме по областите, събирахме проби вода, проби почва и ги носехме в Минск. Нашите момичета мърмореха: „Все едно носим горещи пирожки“. Нямахме нито защита, нито специални дрехи. Седиш на предната седалка, а отзад образците „светят“. Съставяхме актове за заравяне на радиоактивна почва. Погребвахме земята в земята… Ново човешко занимание… Никой не можеше да го разбере… По инструкция закопаването трябваше да става след геоложко проучване, дълбочината на залежите от подпочвени води да е на повече от пет-шест метра, а дълбочината на закопаването да не е много голяма, стените и дъното на изкопа да се застилат с полиетилен. Но така беше в инструкциите, а в живота, естествено, малко по-иначе. Както винаги. Никакви геологически проучвания. Сочат с пръст: „Копай тук“. Багеристът копаеше. „До каква дълбочина стигнахте?“ — Откъде да знам! Появи се вода и спрях. — Закопаваха отпадъците направо в подпочвените води…
Казват, народът е невинен, правителството виновно… После ще ви кажа какво мисля по този въпрос… За нашия народ и за себе си…
Най-голямата ми командировка беше в Краснополски район, вече казах, че беше най-заразеният. За да се предотврати преминаването на радионуклиди от полетата в реките, трябва пак да се действа съгласно инструкцията: да се изорат двойни бразди, после да се остави разстояние, пак двойна бразда и нататък на същите интервали. Задачата ми беше да обиколя всички малки рекички. Да ги проверя. До районния център стигнах с автобус, а после, разбира се, си трябваше кола. Отивам при председателя на районния изпълком. Председателят седи в кабинета, хванал се с две ръце за главата: плана никой не го беше отменил, разпределението за засяване на културите никой не беше променил, както си бяха сели грах, така и продължаваха, макар да знаеха, че грахът, както всички бобови, събира най-много радиация. А там на места има по четиресет кюри и повече. На него не му е до мен. От детските градини са се разбягали готвачите и медицинските сестри. Децата са гладни. За всяка операция хората трябва да бъдат извозвани с кола на „Бърза помощ“ в съседния район, на шейсет километра, а пътят е на решето. Всички хирурзи заминали. Каква кола?! Какви двойни бразди? Не му е до мен. Тогава отидох при военните. Млади момчета, бяха работили там по половин година. Сега са безнадеждно болни. Дадоха ми на разположение един БТР с екипаж, даже не беше БТР, а БРПМ — разузнавателна машина с картечница. Много съжалявах че не се снимах на нея. На бронята. Пак романтика. Знаменосецът, който командваше машината, през цялото време държеше връзка с централата: „Сокол! Сокол! Продължавахме да работим“. Пътувахме… Пътищата са наши, горите са наши, а ние сме с военна кола. До оградите стояха жени. Стояха и плачеха. За последен път бяха виждали подобна техника по време на Отечествената война. Беше ги страх, че е започнала война.
Според инструкцията кабината на тракторите за изораването на тези бразди трябва да е защитена, да е херметизирана. Видях такъв трактор, кабината наистина беше херметична. Тракторът стоеше, а трактористът лежеше на тревата и си почиваше. „Полудяхте ли? Не са ли ви предупредили?“ „Че аз съм си сложил ватенката под главата“ — отговаря ми. Хората не разбираха. Все ги плашеха, готвеха ги за ядрена война. А не за Чернобил…