Местата там са много красиви. Гората не беше изкуствено залесена, а истинска. Прастара. Криволичещи рекички, водата им е с цвят на чай, толкова прозрачна. Тревата е зелена. Хората са толкова привързани към гората… А аз знаех, че всичко е отровно — гъбите, горските плодове. Из ореховата гора тичат катерички…
Срещна ни една баба:
— Деца, а може ли да пия мляко от моята кравичка?
Свеждаме очи, имаме нареждане да събираме данни,
но да не общуваме отблизо с населението. Първи се изказа знаменосецът:
— Бабо, а на колко си години?
— Вече над осемдесет, а може и повече. Документите ми изгоряха през войната.
— Е, тогава си пий.
Най жал ми беше за селските хора, те пострадаха невинно, като деца. Защото Чернобил не е измислен от селянина, селянинът си има свои отношения с природата — доверчиви, а не завоевателски, така си е отпреди сто,
отпреди хиляда години… Такава си е била Божията промисъл… И те не разбираха какво се случва, искаха да вярват на учените, на всеки грамотен човек като на свещеник. А ги уверяваха: „Всичко е наред. Няма нищо страшно. Само си мийте ръцете преди ядене“. Разбрах, не веднага, а след няколко години, че всички сме участвали… В престъпление… (Мълчи.)
Не можете да си представите как всички помощи и храни, изпратени за жителите на зоната, се изнасяха от нея с коли в огромни количества: кафе, консерви с варено месо, шунка, портокали. С щайги, с фургони. Тогава никъде нямаше такива продукти. Облагодетелстваха се местните продавачи, всеки контрольор, цялото дребно и средно чиновничество. Човекът се оказа по-лош, отколкото си мислех. Аз самата… Също се оказах по-лоша… Вече го знам… (Замисля се.) Аз, разбира се, си признавам… За мен това е важно… Още един пример… В един колхоз има, да речем, пет села. Три са „чисти“, две са „мръсни“, от едното до другото са два-три километра. На две от тях дават помощи за погребение, на другите три — не. В „чистото“ село строят животновъден комплекс. Ето, ще има чиста храна. А откъде да я вземеш? Вятърът носи прахта от едното поле в другото. Земята е една. За да се построи комплексът, трябват документи. Комисията ги подписва, аз съм в тази комисия, макар всеки да знае, че не трябва да се подписва. Това е престъпление! В крайна сметка намерих си оправдание, че проблемът за чистата храна не е работа на инспектора по опазване на околната среда. Аз съм малък човек. Какво зависи от мен?
Всеки си намираше някакво оправдание. Обяснение. Проведох такъв опит със себе си… И разбрах, че страшното в живота става тихо и естествено…“
Зоя Даниловна Брук,
инспектор по опазване
на околната среда
Монолог за руския човек, който винаги иска да вярва в нещо
„Нима не сте забелязали, че помежду си даже не говорим за това? След десетки години, след столетия това ще бъдат митологични години. Ще населят тези места с приказки и митове… С легенди…
Страхувам се от дъжда — ето това е Чернобил. Страхувам се от снега. От горите. От облаците ме е страх. От вятъра… Да! Откъде духа? Какво носи? Това не е абстракция, не е умозаключение, а лично чувство. Чернобил…; Той е в моя дом… В най-скъпото за мен същество, в моя син, който се роди през пролетта на осемдесет и шеста… Той е болен. Животните, даже хлебарките, знаят колко и кога да раждат. Хората не могат така, творецът не им е дал дарбата да предчувстват. Неотдавна във вестниците публикуваха, че през деветдесет и трета година само у нас, в Беларус, жените са направили двеста хиляди аборта. Основната причина е Чернобил. Вече живеем с този страх… Природата се е свила на кълбо и чака. Очаква. „Горко ми! Къде е времето?“ — би възкликнал Заратустра.
Много мислих. Търсих смисъла… Отговора… Чернобил е катастрофа на руската менталност. Не сте ли се замисляли за това? Разбира се, аз съм съгласен, когато пишат, че не реакторът се е взривил, а цялата предишна ценностна система. Но нещо не ми достига в това обяснение…
Бих говорил за това, което първи Чаадаев е казал за нашата враждебност към прогреса. За нашата антитехнологичност, за нашата антиинструментност. Погледнете в Европа. Още от епохата на Ренесанса тя живее под знака на инструментното отношение към света. На разумното, на рационалното. Това е уважение към човека-майстор, към инструмента в ръцете му. Лесков има един забележителен разказ, който се казва „Железен характер“. За какво става дума? „Каквото стане, такова“ — това е руският характер. Лайтмотивът на руската тема. Германският характер разчита на инструмента, на машината. При нас… При нас? От едната страна е опитът да се преодолее, да се обуздае хаосът, от другата е нашата родна стихийност. Отидете където искате, например в Кижи, и вижте какво ще чуете, за какво с гордост ще разкаже всеки екскурзовод. Че онзи храм е построен с брадва, и то без нито един гвоздей! Вместо да направим хубав път, се занимаваме с глупости. Колелетата на каруците потъват в калта, но пък жар-птицата ни е в ръцете. Второ… Мисля… Да! Това е цената за бързата индустриализация след революцията. След Октомври… За скока. Пак на Запад — колко време са прели, развивали са манифактурата… Машината и човекът са се движели, променяли са се заедно. Формирало се е технологичното съзнание, мислене. А при нас? Какво има нашият селянин в двора си освен двете си ръце? Досега! Брадва, коса, нож и това е. На това се крепи целият му свят. А, и лопата. Как руският човек говори с машината? Само с псувни. Или с чук и майна. Той не обича машината, мрази я, презира я, всъщност не разбира докрай какво има в ръцете му, каква сила е това. Някъде бях чел, че работният персонал в атомните централи често наричал реактора „тиган“, „самовар“, „котлон“. Тенджерка. Имаме си и такъв тип гордост: ще си изпържим яйца на слънцето! Сред онези, които са работели в Чернобилската централа, има много селски хора. През деня са на реактора, вечер отиват по градинките си или при родителите си, които още сеят картофите с лопата, още разхвърлят тора с вили… Събират реколтата също на ръка… Съзнанието им съществува в този разлом, в тези две времена — каменното и атомното. В две епохи. Човекът винаги се е мятал като махало. Представете си една железопътна линия, прокарана от блестящи пътни инженери, влакът се движи, но на мястото на машинистите стоят довчерашни файтонджии. Каруцари. Съдбата на Русия е да пътешества в две култури. Между атома и лопатата. А технологичната дисциплина? За нашия народ тя е част от насилието… Окови, вериги. Народът е стихиен, свободен.