Какво ни трябва? Да отговорим на въпроса: способна ли е руската нация на такова глобално преразглеждане на цялата си история, както се оказаха способни на това след Втората световна война японците? Германците… Имаме ли достатъчно интелектуално мъжество? За това се мълчи. Говори се за пазар, за ваучери, за чекове… За пореден път оцеляваме, цялата ни енергия отива там. А душата е захвърлена… Човекът пак е сам… Тогава за какво е всичко това? Вашата книга? Моите безсънни нощи? Ако животът е наш, как тогава да драснем клечката кибрит? Тук може да има няколко отговора. Примитивният фатализъм. И може да има велики отговори. Руският човек винаги е искал да вярва в нещо: в железопътната линия, в жабата (тургеневският Базаров), във византизма, в атома… А сега вече и в пазара…
Булгаков казва в „Молиер“: „През целия си живот грешеше. Беше актриса“. Осъзнаването за греховността на изкуството. За безнравствеността на неговата природа. За надникването в чуждия живот. Но то, като серум на заразата, може да стане ваксина срещу чуждия опит. Чернобил е тема на Достоевски. Опит за оправдаване на човека. А може всичко да е много просто: да влезеш в света на пръсти и да спреш на прага?!
Да се удивиш на този божествен свят… И да живееш така…“
Александър Ревалски,
историк
Монолог за това, че малкият живот е беззащитен във велико време
„Не ме питайте… Няма… Няма да говоря за това… (Мълчи решително.)
Не, мога да си поговоря с вас, за да разбера… Ако ми помогнете… Само не ме съжалявайте, не ме утешавайте. Моля ви! Недейте! Не… Няма смисъл да страдам така, да премислям толкова. Не е възможно! Не е възможно! (Започва да крещи.) Пак сме в резерват, пак живеем в лагер… В чернобилски лагер… Викат по митингите, носят лозунги. Пишат по вестниците… Чернобил съсипа империята, излекува ни от комунизма… От подвизите, които приличаха на самоубийство, от страшните идеи… Вече разбирам… Подвигът е дума, която е измислена от държавата. За такива като мен. Но аз вече нямам нищо, нищо не ми остана, израснах сред такива думи и такива хора. Всичко изчезна, онзи живот изчезна. За какво да се хвана? Как да се спася? Няма смисъл да страдам така. (Мълчи.) Знам едно, че никога вече няма да бъда щастлива…
Той се върна оттам… Няколко години живя в бълнуване… Разказваше ли, разказваше. Аз запомнях…
Насред селото — червена локва. Гъските и патките я заобикалят.
Войничетата разсъблечени и без обувки. Лежат на тревата. Пекат се. „Ставайте, дяволи, ще умрете!“ Te ce смеели.
Много хора напускали селата си със собствените си коли. Колите били заразени. Давали им нареждане: „Разтовари всичко!“, а колата я бутали в специална яма. Хората стояли и плачели. А нощем тайно я разкопавали…
„Нина, добре, че имаме две деца…“
Докторите ми казаха, че сърцето му е увеличено два пъти, че бъбреците му са увеличени един път и половина, черният му дроб е увеличен един път и половина.
Веднъж през нощта ме попита: „Не се ли страхуваш от мен?“. Почна да се страхува от близост.
Не съм го разпитвала. Разбирах го, слушах го с душата си… Исках да ви попитам… Исках да ви кажа, че… Често ми се струва… Друг път ми е толкова тежко, че не искам да знам. Мразя да си спомням! Мразя! (Отново започва да крещи.) Някога… Някога завиждах на героите. На тези, които бяха участвали във велики събития, в преломи. Били са на превала. Така говорехме тогава, така пеехме. Имаше красиви песни. (Пее.) „Орленце, орленце…“ Сега и думите забравих… Полети над слънцето… Така ли беше? Какви песни! Колко красиви думи имаше в нашите песни. Мечтаех! Съжалявах, че не съм се родила през седемнайсета или през четиресет и първа… А мисля, че сега е друго — не искам да живея с историята, в историческо време. Тогава моят малък живот веднага става беззащитен. Великите събития го разкъсват, без да забележиш. Няма как да ги спреш. (Замисля се.) След нас ще остане само историята… Ще остане Чернобил… А къде е моят живот? Моята любов?
Разказваше ли, разказваше. Аз запомнях…
Гълъби, врабчета… Щъркели… Щъркелът бягал по полето, искал да полети, но не можел. А врабчето скача по земята, но не може да се вдигне, по-високо от оградата не се вдига.