Хората си заминали, а в домовете им останали да живеят снимките им…
Вървели из едно изоставено село и видели картина като в приказките: седят пред къщата старец и старица, а около тях тичали таралежчета. И били много, като пиленца. Без хора в селото е тихо като в гората, таралежите не се страхували, идвали и искали мляко. Разказали им, че и лисици прибягвали, и лосове. Някое от момчетата не издържало: „Аз съм ловец!“ — Я стига! Я стига! — почнали да махат с ръце старците. — „Не пипай животните! Ние се сродихме с тях. Сега сме едно семейство.“
Знаеше, че ще умре… Умираше… И даде дума да живее само с приятелството и любовта. Работех на две места, неговата пенсия не ни стигаше, но той ме помоли: „Дай да продадем колата, тя не е нова, но пък все нещо ще вземем за нея. Остани си вкъщи. Искам просто да те гледам“. Викаше приятели. Идваха и оставаха задълго родителите му. Беше разбрал нещо… Там беше разбрал нещо за живота, което преди не разбираше… Думите му вече бяха други…
„Нина, добре че имаме две деца. Момче и момиче…“
Питам го:
— Мислеше ли си за нас с децата? За какво си мислеше там?
— Видях едно момченце, беше се родило два месеца след взрива. Кръстили го Антон. А всички му викаха Атомчо.
— Мислеше ли…
— Там ти е жал за всичко. Даже за мушицата и за врабчето ти е жал. Нека си живеят. Нека мухите летят, осите да жилят, хлебарките да пълзят…
— Ти…
— Децата рисуваха Чернобил… Дърветата на картините растяха с корените нагоре. Водата в реките беше червена или жълта. Рисуваха и сами плачеха.
А един негов приятел… Един негов приятел ми разказа, че там било безумно интересно, весело. Рецитирали стихове, пеели с китари. Там били отишли най-добрите инженери, учени. Московският и ленинградският елит. Размишлявали… Пугачова пяла пред тях… На полето… „Ако не заспите, момчета, ще ви пея до сутринта.“ Наричала ги герои… неговият приятел… Той почина пръв… Танцуваше на сватбата на дъщеря си, разсмиваше всички с вицове. Взе чашата, за да вдигне тост, и падна… Нашите мъже… Те умират като на война, но в мирно време. Не искам! Не искам да си спомням… (Затваря си очите и се поклаща тихо.) Не искам да говоря… Той почина, беше толкова страшно, като тъмна гора…
„Нина, добре че имаме две деца. Момиче и момче. Те ще останат…“
(Продължава.)
Какво искам да разбера ли? Самата аз не знам… (Усмихва се незабележимо.) Негов приятел ми направи предложение… Още когато учехме, в студентските години ме ухажваше, после се ожени за моята приятелка, но скоро се разведе. Нещо не се получи между тях. Дойде с букет цветя: „Ще живееш като кралица“. Има магазин, хубав апартамент в града, вила… Отказах му. Той се обиди: „Минаха пет години… Няма ли да го забравиш тоя твой герой?! Ха-ха… Живееш с паметник…“. (Започва да крещи.) Изгоних го! Изгоних го! „Глупачка! Живей си с учителската си заплата, със стоте си долара.“ Живея… (Успокоява се.) Чернобил напълни живота ми и душата ми се разшири… Тя страда… Заветното ключе… След болката започваш да говориш, да говориш добре. Така говорех аз… Само когато обичах, говорех на този език. И сега… Ако не вярвах, че той е на небето, как щях да го преживея?
Той разказваше… Аз запомнях… (Говори, сякаш е забравила.)
Кълба от прах… Трактори в полето. Жени с вили. Дозиметърът щрака…
Няма хора и времето се движи по друг начин… Денят е дълъг, както в детството…
Не трябваше да горим листата… Листата пазеха…
Няма смисъл да страдам така. (Плаче.) Без познатите красиви думи. Даже без медала, който му дадоха. Стои вкъщи в шкафа… Остави ни го…
Знам едно, че никога вече няма да бъда щастлива. “
Нина Прохоровна Литвина,
жена на ликвидатор
Монолог за физиката, в която всички някога бяхме влюбени
„Аз съм човекът, който ви трябва… Не сте се объркали…
От млад имах навика да записвам всичко. Например когато умря Сталин, записвах какво се случва по улиците, за какво съобщават вестниците. И Чернобил го записвах от първия ден, знаех, че ще мине време и много неща ще бъдат забравени, ще изчезнат безвъзвратно. Така се и случи. Моите приятели, те бяха в центъра на събитията, ядрени физици, забравиха какво чувстваха тогава, за какво си говорехме. А аз всичко съм записал…
В онзи ден… Аз, завеждащият лабораторията на Института по ядрена енергетика към Академията на науките на Беларус, дойдох на работа, нашият институт е извън града, в гората. Чудесно време! Пролет. Отворих прозореца. Въздухът беше чист, свеж. Учудих се защо днес не долетяха синигерите, които зимата хранех, като им провесвах на прозореца парче колбас. Къде бяха отишли?