В същото време в нашия институтски реактор настъпи паника: дозиметричните прибори показваха ръст на активността, във въздушно-пречиствателните филтри тя се беше вдигнала двеста пъти. Мощността на дозата до контролния пункт беше около три милирентгена в час. Това е много сериозно. Такава мощност се допуска като пределна в радиационно опасни помещения при работа не повече от шест часа. Първото предположение беше, че в активната зона се е разхерметизирала гумичката на някой от топлоотделящите елементи. Проверихме — беше в нормата.
А може да са превозвали контейнер от радиохимическата лаборатория и така да са я ударили по пътя, че да са повредили вътрешната обвивка, да са замърсили територията? Пробвай сега да измиеш петното от асфалта! Какво се беше случило? А по вътрешната уредба съобщиха: не се препоръчва на сътрудниците да излизат от сградата. Между корпусите всичко опустя. Нито един човек. Страшно. Необикновено.
Дозиметристите провериха кабинета ми: „светеше“ масата, „светеха“ дрехите, стените… Станах, даже нямах желание да седя на стола. Измих си главата на мивката. Погледнах дозиметъра — имаше ефект. Нима в нашия институт беше станал инцидент! Изтичане? Как сега ще се дезактивират автобусите, с които ни извозваха по домовете? Сътрудниците? Ще трябва да си строша главата… Гордеех се много с нашия реактор, бях го изучил до милиметър…
Звъннахме в Игналинската централа, тя е до нас. Техните прибори също пищят. И там паника. Звъннахме в Чернобил… В централата не отговаряше нито един телефон… Към обед стана ясно. Над целия Минск има радиоактивен облак. Определихме, че активността е йодна. Авария на някой реактор…
Първата ми реакция беше да звънна на жена си вкъщи, да я предупредя. Но всички наши телефони в института се подслушваха. О, този вечен, десетки години набиван страх! Но те там нищо не знаят… Дъщеря ми след занятията в консерваторията се разхождаше с приятелките си из града. Ядяха сладолед. Да звънна ли?! Но може да имам неприятности. Няма да ме допуснат до секретни акции… Не издържах и вдигнах слушалката:
— Чуй ме внимателно.
— Какво има? — високо ме прекъсна жена ми.
— По-тихо. Затвори фортичките на прозорците, сложи всички продукти в найлонови пликове. Сложи си гумени ръкавици и мини с мокър парцал всичко, което може. Пъх ни парцала в плик и го сложи далеч. Изпери отново прането, което съхне на балкона. Не купувай хляб. И в никакъв случай не яж пирожки на улицата…
— Какво е станало там при вас?
— По-тихо. Разреди две капки йод в чаша вода. Измий си главата…
— Какво… — но не дадох на жена ми да се доизкаже и затворих телефона. Трябваше да разбере, самата тя работи в нашия институт. А ако агентът слушаше, сигурно беше записвал на лист хартия спасителните препоръки за себе си и семейството си.
В петнадесет чacà и тридесет минути стана ясно, че има авария в чернобилския реактор…
Вечерта се върнахме в Минск със служебния автобус. В тридесетте минути, през които пътувахме, мълчахме или говорехме за странични неща. Беше ни страх да се заговорим помежду си за случилото се. Всички бяхме с партийна книжка в джоба…
Пред вратата на апартамента лежеше мокър парцал. Значи, жена ми е разбрала всичко. Влизам, на входа си махам костюма, ризата, събличам се по гащи. Изведнъж ме обхваща ярост… По дяволите тая секретност! Взех градския телефонен указател… Тефтерчетата с телефони на дъщеря ми, на жена ми… Почнах да звъня на всички подред, че съм аз, сътрудникът на Института по ядрена енергетика, че над Минск има радиоактивен облак… След това изброявам какво да се предприема по-нататък: да се измие главата с домашен сапун, да се затворят фортичките… Да се минава на всеки три-четири часа пода с мокър парцал. Прането от балкона да се изпере пак… Да се пие йод. Как да се приема правилно… Реакцията на хората: „Благодаря“. Нито питаха, нито се изплашиха. Мисля, че не ми вярваха или не можеха да схванат мащабите на събитието. Никой не се уплаши. Удивителна реакция! Потресаваща!
Вечерта ми звънна мой приятел. Ядрен физик, доктор на науките… Колко беше безопасно! С каква вяра живеехме! Едва сега го разбирам… Обажда се и между другото ми казва, че за майските празници щял да ходи при родителите на жена си в Гомелска област. Чернобил е на една ръка разстояние. Щял да ходи с малките си деца. „Страхотно решение! — развиках се. — Ти си полудял!“ Толкова за професионализма. И за нашата вяра. Крещях. Той сигурно не помни, че съм спасил децата му… (Въздиша.)