Ние… Говоря за всички нас… Не сме забравили Чернобил, не сме го разбрали. Какво разбират диваците от мълнията?
В есеистичната книга на Алес Адамович… Има негов разговор с Андрей Сахаров за атомната бомба… „А знаете ли как хубаво мирише озонът след ядрен взрив?“ — възкликнал академикът, бащата на водородната бомба. Има романтика в тези думи. Моето… Моето поколение… Извинете, виждам по лицето ви реакцията… Това ви се струва възторг пред вселенския кошмар, а не пред човешкия гений… Но днес ядрената енергетика е унижена, опозорена. Моето поколение… През четиресет и пета, когато взривиха атомната бомба, аз бях на седемнайсет години. Обичах фантастиката, мечтаех да полетя на други планети, вярвах, че атомната енергия ще ни издигне в космоса. Влязох в Московския институт по енергетика и там разбрах, че има свръхсекретен факултет — физико-енергетичен. Това беше през петдесетте-шейсетте години… Ядрените физици… Елитът… Всички бяха във възторг от бъдещето. Хуманитарните науки бяха изтласкани. Нашият преподавател казваше, че в монета от три копейки има толкова енергия, че може да задвижи електроцентрала. Това завладяваше духа ни! Почнах да чета американеца Смит, той пишеше как е била изобретена атомната бомба, как са правели тествания, подробности за взрива. У нас всичко беше тайна. Четях… Въобразявах си… Излезе филмът за съветските ядрени физици „Девет дни от една година“. Беше много популярен. Високите заплати и секретността допълваха романтиката.
Култ към физиката! Времето на физиката! Даже когато стана това в Чернобил… Колко бавно се разделяхме с този култ… Извикахме учени… Долетяха до реактора със специален полет, но много от тях даже не си бяха взели бръснарските принадлежности, мислеха си, че ще бъдат за няколко чàca. Само за няколко чàca. Въпреки че им бяха съобщили, че в атомната централа има взрив. Но те вярваха в тяхната физика, бяха от поколението на онази вяра. Времето на физиката свърши в Чернобил…
Вече се гледа по друг начин на света… Неотдавна прочетох една мисъл на моя любим философ Константин Леонтиев, че резултатите от физико-математическия разврат ще накарат някога космическия разум да се намеси в нашите земни дела. А ние, възпитаните в сталинските времена, не можехме да допуснем в мислите си съществуването на някакви свръхестествени сили. На паралелни светове… Прочетох Библията след това… И се ожених за една и съща жена два пъти. Тръгнах си и се върнах. Пак се срещнахме… Кой ще ми обясни това чудо? Животът е чудно нещо! Загадъчно! Сега вярвам. В какво вярвам ли? Че триизмерният свят вече е тесен за съвременния човек… Защо днес има такъв интерес към другата реалност? Към новите знания… Човекът се откъсва от земята… Той си служи с други времеви категории, не с едната земя, а с различни светове. Апокалипсисът… Ядрената зима… В западното изкуство вече са го описали. Нарисували са го. Заснели са го. Те са се готвели за бъдещето… Взривът на голямо количество ядрено оръжие води до гигантски пожар. Атмосферата се пълни с дим. Слънчевите лъчи не могат да пробият към земята, а там верижната реакция е лоша — студено, по-студено, още по-студено. Тази „светска“ версия за края на света се прокарва от времето на индустриалната революция от осемнайсети век. Но атомните бомби няма да изчезнат даже тогава, когато бъде унищожена последната бойна глава. Ще останат знанията…
Вие мълчите… А аз споря с вас през цялото време… Това е спор между поколенията… Забелязахте ли го? Историята на атома не е само военна тайна, проклятие. Това е нашата младост, нашето време. Нашата религия… Но сега? Сега на мен също ми се струва, че светът някой друг го управлява, а ние с нашите оръдия и космически кораби сме като деца. Но не съм се убедил още в това… Не съм… Чудно нещо е животът! Обичах физиката и си мислех, че няма да се занимавам с нищо освен с физика, а сега искам да пиша. Например за това, че човекът не обича науката, сърдечният човек, тя му пречи. Малкият човек със своите малки проблеми. Или как няколко физици могат да променят целия свят. За новата диктатура. Диктатурата на физиката и математиката… Открих още един живот…
Преди операцията… Вече знаех, че имам рак… Мислех, че са ми останали дни, броени дни, и изобщо не ми се искаше да умирам. Изведнъж видях всяко листче, ярките цветове, яркото небе, яркосивия асфалт, пукнатините по него, от които излизат мравките. Не, мисля си, трябва да ги заобикаляме. Жал ми е. Не искам да умират. От мириса на гората ми се виеше свят… Възприемах мириса по-силно от цвета. Леките брези… Тежките ели… И всичко това повече няма да го видя? Исках да поживея секунда, минута повече! Защо съм стоял толкова време, толкова часове, дни, пред телевизора, сред купчината вестници? Най-важното са животът и смъртта. Нищо друго няма. Друго няма значение…