Разбрах, че смисъл има само живото време… Нашето живо време…“
Валентин Алексеевич Борисевич,
бивш завеждащ лаборатория в
Института по ядрена енергетика
към Академията на науките на Беларус
Монолог за това, което е отвъд Колима, Освиенцим и Холокоста
„Трябва да се изкажа… Чувствата ме изпълват…
В първите дни… Усещанията ми бяха смесени… Помня двете най-силни чувства — чувството за страх и чувството за обида. Какво е станало, нямаше никаква информация: властта мълчете, лекарите не казваха нищо. Никакви отговори. В района чакаха указания от областта, в областта от Минск, а в Минск от Москва. Дълга-дълга верижка… А всъщност ние се оказахме беззащитни. Това беше най-важното чувство онези дни. Някъде далече беше Горбачов… И още няколко души… Двама-трима души решаваха нашата съдба. Решаваха вместо всички. Съдбата на милиони хора. И само няколко души можеха да ни убият… Не маниаци и престъпници с терористичен план в главата, а обикновените дежурни оператори в централата. Сигурно не са били лоши момчета. Когато го разбрах, бях силно потресена. Открих за себе си нещо такова… Разбрах, че Чернобил е отвъд Колима и Освиенцим… И Холокоста… Ясно ли се изразявам? Човекът с брадвата и лъка или човекът с гранатомета и газовите камери не може да убие всекиго. Но човекът с атома… Тук… Цялата земя е в опасност…
Не съм философ, няма да философствам. Ще споделя това, което помня…
Паниката от първите дни: някои се втурнаха в аптеката и изкупиха йода, други престанаха да ходят на пазара, да купуват там мляко, месо, особено говеждо. В нашето семейство тогава се стараехме да не спестяваме, купувахме си скъпи колбаси, като се надявахме, че са от хубаво месо. Но скоро разбрахме, че именно в скъпите колбаси са слагали заразено месо с идеята, че понеже са скъпи, по-малко ги купуват и ги ядат. Оказахме се беззащитни. Но това, разбира се, вече го знаете. Искам за друго да разкажа. За това, че бяхме съветско поколение.
Моите приятели бяха лекари, учители. Местната интелигенция. Имахме си свой кръг. Събирахме се у нас. Пиехме кафе. Седяха две мои близки приятелки, едната от тях лекарка. И двете имат малки деца.
Първата:
— Утре отивам при моите родители. Ще заведа децата. Ако се разболеят, няма да си го простя.
Втората:
— Във вестниците пишат, че след няколко дни обстановката ще се нормализира. Там са нашите войски. Хеликоптери, бронирана техника. По радиото съобщиха…
Първата:
— Теб също те съветвам да отведеш децата! Махни ги! Скрий ги! Случи се… Нещо по-страшно от войната… Даже не можем да си го представим.
Неочаквано почнаха да говорят на висок тон и се скараха. Обвиняваха се взаимно:
— Къде ти е майчиният инстинкт? Фанатичка!
— Ти си предателка! Какво щеше да стане с нас, ако всеки постъпваше като теб? Щяхме ли да победим във войната?
Спореха две красиви млади жени, които безумно обичаха децата си. Нещо се повтаряше… Позната партитура…
И всички, които бяха там… И аз чувствах, че тя внася тревога. Лишава ни от равновесие. От доверие към всичко онова, на което бяхме свикнали да се доверяваме. Трябва да чакаме, докато кажат. Да обявят. Тя е лекар, знаеше повече: „Не можем собствените си деца да защитим! Нали никой не ви заплашва? А вие въпреки това се страхувате!“.
Как я презирахме в тези минути, даже я мразехме, развали ни вечерта. Ясно ли се изразявам? Не само властите ни лъжеха, но и самите ние не искахме да знаем истината. Някъде там… В дълбините на подсъзнанието… Разбира се, сега не искаме да си го признаем, повече ни харесва да ругаем Горбачов… Да ругаем комунистите… Те са виновните, ние сме добрите. Ние сме жертвите.
На следващия ден тя замина, а ние облякохме децата си и ги поведохме към първомайската манифестация. Можехме да ходим, а можеше и да не ходим. Имахме избор. Никой не ни караше, не го искаше. Но го смятахме за свой дълг. Че как! В такова време, на такъв ден… Трябваше всички да сме заедно. Хукнахме към улицата, към тълпата…
На трибуната бяха всички секретари на районния комитет на партията заедно с първия секретар — малката му дъщеря стоеше с него така, че да я видят. Тя беше с пелерина и шапчица, макар че грееше слънцето, а той — с военен плащ — покривало. Но те стояха… Помня го… „Замърсена“ беше не само земята, но и съзнанието ни. И то също задълго.