Аз бях войник, затварях чуждия дом, влизах в чуждото жилище. Това е такова чувство… Все едно наблюдаваш някого… Или земята, на която не можеш да сееш… Кравата се бута в портичката, а тя е затворена и на къщата има катинар. Млякото капе по земята… Това е такова чувство! В селата, които още не бяха изселени, селяните варяха самогон, така заработваха. Продаваха ни го. А ние бяхме пълни с пари — получавахме тройни надници и командировъчните ни бяха тройни. След това дойде нареждане: който пие, ще го оставят за още една смяна. Така че водката помага или не? Поне психически… Там вярваха сляпо в тази рецепта. То е ясно… Селският живот течеше просто: нещо садиш, отглеждаш, събираш, а всичко останало си върви и без теб. Не се интересуват нито от царя, нито от властта… Първия секретар на ЦК или президента… От космическите кораби и атомните централи, от митингите в столицата. И не можеха да повярват, че светът се е преобърнал за един ден и вече живеят в друг свят… В чернобилски… Никъде не отиваха. Хората се разболяваха от потрес. Не се примиряваха, искаха да живеят както досега. Вземаха си тайно дървата, беряха зелените домати, затваряха ги… Бурканите се пукаха, още веднъж ги варяха. Как да унищожим това, да го закопаем, да го превърнем в боклук? А ние точно с това се занимавахме. Убивахме труда им, извечния смисъл на живота им. За тях бяхме врагове… А аз нямах търпение да стигна до реактора. „Не бързай — предупреждаваха ме, — в последния месец преди да ги уволнят, всички ги качват на покрива.“ Служихме шест месеца. И точно на петия месец бяхме на реактора. И се шегувахме, и наистина си говорехме как ще минем през покрива… Поне пет години след това да изкараме… Седем… Десет… То е ясно… Най-често се споменаваше числото пет. Защо? Без шум, без паника. „Доброволци, крачка напред!“ Цялата рота направи крачка напред. Пред командира имаше монитор, включи го, а на екрана беше покривът на реактора: късчета графит, разтопен битум „Ето, момчета, виждате как си стоят остатъците. Почистете ги. А тук, в този квадрат, ще пробиете дупка.“ Времето е четиресет-петдесет секунди. По инструкция. Но това беше невъзможно — трябваха поне няколко минути Напред-назад, да изтичаш и да хвърлиш. Един товари носилките, другите ги хвърляха. Там, в развалините, в дупката. Не трябваше да поглеждаш надолу, докато хвърляш. Но ние поглеждахме. Вестниците пишеха: „Въздухът над реактора е чист“. Четяхме и се смеехме. Псувахме. Въздухът чист, а ние какви дози приемаме. Дадоха ни дозиметри. Единият беше за пет рентгена, на първата минута превишаваше допустимото ниво, другият беше като автоматична писалка, на някои места също излизаше от границите. Казаха, че пет години не трябва да имаме деца… Ако не умрем за пет години… Ха-ха! (Смее се.) Шегички… Но без шум, без паника. Пет години… Аз вече десет съм жив… Ха-ха! (Смее се.) Връчваха ни грамоти. Имам две… С всичките онези картинки — Маркс, Енгелс, Ленин… Червените знамена… Едно момче изчезна, помислихме, че е избягал. След два дни го намерихме в храстите. Беше се обесил. Чувствахме се зле, сами разбирате… Заместникът по политическата част каза, че е получил писмо от вкъщи — жена му му изневерила. Кой го знае? След седмица ще ни уволняват. А него го намериха в храстите… Имахме един готвач, толкова се страхуваше, че не живееше в палатката, а в склада, където си беше изровил дупка под щайгите с масло и варено месо. Пренесе си там матрака, възглавницата… Живееше под земята… Дадоха специално нареждане: да се сформира нова бригада и всички да се качат на покрива. А всички вече сме били там. Да се намерят хора! Зачислиха него. Само един път отиде… Втора група инвалидност… Често ми се обажда. Не губим връзка, държим се един за друг… За спомените ми, те ще живеят толкова дълго, колкото и ние. Така напишете…
Вестниците лъжат… Непрекъснато лъжат… Никъде не съм чел за това как си шиехме ризници. Оловни ризи. Гащи. Даваха ни гумени халати, напрашени с олово. Но и оловни бански си направихме… Следяхме ги тези неща… То е ясно… В едно село ни показаха две тайни къщи за срещи… Всички ходеха там. Мъже, откъснати от дома, шест месеца без жени, ситуацията беше екстремна. И местните момичета се разпуснаха: „Така и така скоро ще умрем“ — плачеха те. Оловните бански ги слагахме над гащите… Напишете го… Тешахме се с вицове. Ето например: изпращат американския робот на покрива, работи пет минути — стоп. Японският робот работи девет минути — стоп. Руският робот работи два чàca. Дават му команда: „Редник Иванов, можете да слезете долу за по цигара“. Ха-ха!