Преди да се качим на реактора, командирът ни инструктираше… Бяха ни строили… Няколко от момчетата се разбунтуваха: „Вече бяхме там, трябва да ни изпратят у дома“. Моята работа например беше свързана с горивото, с бензина, а и мен ме пращаха на покрива. Но си мълчах. Аз самият исках, беше ми интересно. А тези се бунтуваха. Командирът: „На покрива ще се качат доброволците, останалите да направят крачка назад, с вас ще си поговори прокурорът“. Е, момчетата постояха, поразмислиха се и се съгласиха. Дал си клетва, значи си длъжен, знамето си целувал… Падал си на колене пред знамето… Струва ми се, че никой не се и съмняваше, че могат да те осъдят и да те вкарат в затвора. Пуснаха слух, че дават по две-три години. Ако войникът е получил повече от двайсет и пет рентгена, то можеше командирът да получи присъда, че е облъчил личния състав. Никой нямаше повече от двайсет и пет рентгена… Всички имаха по-малко… Разбирате ли? Но хората ми харесваха. Двама се разболяха, един се намери, сам каза: „Нека аз“. А той вече се беше качвал същия ден. Чест и почитание! Дадоха му премия петстотин Рубли. Друг пък копаеше яма на върха, става време да си ходи, той още копае. Махаме му с ръка: „Слез!“. А той паднал на колене и копае. Трябваше да се пробие покри вът на това място, за да се прокара улей, по който да се пускат отпадъците. Докато не го проби, не стана. Дадоха му премия хиляда рубли. С онези пари тогава можеше да се купят два мотоциклета. Сега има първа група инвалидност… То е ясно… Но заради страха плащаха веднага. И ето че умира. Сега умира… Мъчи се страшно… През почивните дни бях при него… „Питай ме за какво си мечтая?“ — За какво? — „За обикновена смърт.“ На четиресет години е. Обичаше жените. Жена му е красива…
Уволнение. Качихме се в колите. Колкото пътувахме из зоната, толкова надувахме клаксоните. Търся ги онези дни… Докоснах се до нещо… Нещо фантастично. А думите „гигантски“, „фантастичен“ не са съвсем точни. Такова чувство беше… Какво ли? (Замисля се.)
Такова чувство не съм изпитвал даже в любовта…“
Александър Кудрягин,
ликвидатор
Монолог за уродчето, което така или иначе ще бъде обичано
Не се притеснявайте… Питайте… Толкова много писаха за нас, свикнали сме. Някой път пращат и вестници. Но не ги чета. Кой ще ни разбере? Трябва да живеем тук…
Дъщеря ми неотдавна каза: „Мамо, ако родя уродче, пак ще го обичам“. Представяте ли си? Тя е в десети клас, а какви работи вече й се въртят в главата. Нейните приятелки… Само за това мислят… На едни наши познати им се роди момченце… Чакаха го, първо дете. Красива млада двойка. А на момченцето устата му е до ушите, а едното му ухо го няма… Не ходя при тях както преди. Нямам сили… А дъщеря ми уж няма-няма и пак отиде. Тегли я натам, дали го поглежда, дали само се опитва… А аз не мога…
Можехме да си тръгнем оттук, но с мъжа ми размислихме и се отказахме. Страх ни е от другите хора. А тук всички сме чернобилци. Не се страхуваме един от друг, ако някой ни почерпи с ябълки или краставици от своята градина, вземаме ги и ги ядем, а не ги крием срамежливо в джоба, в чантата, за да ги изхвърлим после. Ние имаме еднакви спомени. Еднаква съдба… А навсякъде, на всяко друго място сме чужди. Гледат ни със страх… Свикнали сме с думите „чернобилци“, „чернобилски деца“, „чернобилски изселници“… Чернобил… Това вече е придатък към целия ни живот. Но вие не знаете нищо за нас. Страхувате се от нас… Бягате… Сигурно ако не ни пускаха оттук, ако сложеха милиционерски кордони, много от вас щяха да се успокоят. (Спира.) Не ми доказвайте нищо… Не ме убеждавайте! Разбрах го и го преживях първите дни… Взех дъщеря си и хукнахме към Минск, при сестра ми… Моята родна сестра не ни пусна у дома си, защото имаше малко бебе, кърмеше го. Даже в най-страшния си сън не бих си го представила! Не бих могла да си го измисля. И пренощувахме на гарата. Налудничави мисли ми идваха в главата… Къде да избягаме? Дали да не се самоубием, за да не се мъчим… Това беше през първите дни… Всички си представяха някакви страшни болести. Невъобразими. А аз нали съм лекар. Можете само да си представите какво е ставало с другите… Слуховете винаги са по-страшни от всяка истинска информация. От всяка! Гледам децата ни: където и да отидат, те се чувстват отхвърлени. Живи плашила… Мишени за насмешки… В пионерския лагер, където дъщеря ми почиваше една година, се страхували да я приближат: „Чернобилска лампичка. Ще светне в тъмното“. Викали я вечерта навън, за да проверят свети ли, или не. Има ли ореол над главата…