Ето, говорят за войната… За военното поколение… Сравняват… Военното поколение ли? Че то е щастливо! Имаха Победата. Победили са! Това им е дало мощна енергия за живот, ако се изразим с днешни думи, имат много силен механизъм за оцеляване. От нищо не са се страхували. Искаха да живеят, да учат, да раждат деца. А ние? Страх ни е от всичко… Страх ни е за децата… За внуците, които още ги няма… Не те, а ние се страхуваме Хората се усмихват по-малко, не пеят, както пееха навремето на празниците. Не само ландшафтът се променя, когато вместо полята пак израстват гори, храсталаци, но и националният характер. Всички имат депресия… Чувство за обреченост… За някого Чернобил е метафора. Лозунг. А тук е нашият живот. Просто живот.
Някой път си мисля, че щеше да е по-добре, ако не пишехте за нас. Ако не ни наблюдавахте отстрани… Ако не ни поставяхте диагнози — радиофобия или нещо такова, ако не ни отделяхте от останалите. Тогава щяха да се страхуват по-малко от нас. В дома на болния от рак не говорят за страшната му болест. А в килията на осъдения до живот, никой не споменава присъдата… (Мълчи.) Колко неща казах, не знам вършат ли ви работа, или не… (Пита.) Да сложа ли масата? Да хапнем или се страхувате? Отговорете честно, вече не се обиждаме. Всичко сме видели. При мен беше дошъл един кореспондент… Виждам го, че е жаден. Нося му чаша вода, а той изважда от чантата негова вода. Минерална. Срам го е… Оправдава се… Разбира се, не ни се получи разговорът, не бих могла да бъда искрена с него. Не съм робот или компютър. Не съм от желязо! Той да си пие минералната вода, да се страхува да пипне моята чаша, а аз да си излея душата… Да му дам душата си…
(Седим на масата. Обядваме.)
Вчера през нощта плаках… Мъжът ми си спомни: „Беше толкова красива“. Знам за какво говори… Нали се гледам в огледалото. Всяка сутрин… Тук хората остаряват бързо, аз съм на четиресет години, а ще кажеш, че съм на шейсет. Затова и момичетата бързат да се омъжат. Жалко за тяхната младост, толкова им е кратка. (Загубва самообладание.) Е, какво знаете вие за Чернобил? Какво може да си запишете? Извинете… (Мълчи.)
Как ще си запишете душата ми? Ако аз самата невинаги я чета…“
Надежда Афанасиевна Буракова,
жителка на градчето Хойники
Монолог за това, че трябва прибавим нещо към всекидневния ни живот, за да го разберем
„Трябват ви факти и подробности от онези дни ли? Или моята история?
Аз там станах фотограф… Дотогава никога не се бях занимавал с фотография, а там изведнъж започнах да снимам, случайно намерих фотоапарат. Така, за себе си. А сега това ми е професията. Не можех да се освободя от новите чувства, които изпитвах, това не бяха краткотрайни преживявания, а цялата история на душата ми. Аз се промених… Светът ми се видя друг… Разбирате ли?
(Говори и нарежда на масата, столовете, перваза снимки: гигантски слънчоглед, голям колкото колело на каруца, щъркелово гнездо в празно село, самотно селско гробище с табелка на вратата: „Висока радиация. Вход забранен“, детска количка в двора на къща с разбити прозорци, на нея е кацнала врана като над гнездо, ято жерави над подивелите полета…)
Питат ме: „Защо не снимаш на цветна лента? Цветно?“. Но нали е Чернобил… Черното било… Други цветове не съществуват… Моята история ли? Коментарът ми към нея… (Сочи снимките.) Добре. Ще се опитам. Разбирате ли, всичко това го има тук… (Пак сочи снимките.) Тогава работех в завод, а задочно учех история в университета. Шлосер втори разряд. Събраха ни една група и по бързата процедура ни изпратиха. Като на фронта.
— Къде отиваме?
— Където кажат.
— Какво ще правим?
— Каквото кажат.
— Но ние сме строители.
— Ето, ще строите. Ще градите.
Строяхме помощни помещения: перални, складове навеси. Мен ме сложиха при разтоварването на цимента Какъв цимент, откъде — никой не проверяваше. Товарехме разтоварвахме. Денем гребяхме с лопатите, вечерта зъбите ни блестяха. Човек от цимент. Сив. И аз, и спецдрехите ми. Вечер ги изтупвах, на сутринта пак ги обличах. Провеждаха с нас политбеседи. Герои, подвиг, на първа линия… Военна лексика… А какво е това бер? Кюри? Какво е милирентген? Задавахме въпроси, командирът не може да отговори, във военното училище не го бяха учили на това. Мили, микро… Все едно на китайски. „За какво ви е да знаете? Правете това, което ви наредят. Тук сте войници.“ Войници, но не затворници.