Дойде комисия. „Е — успокояват ни, — всичко е наред. Фонът е нормален. На четири километра оттук не може да се живее, хората ще ги изселват. А при вас е спокойно.“ С тях имаше дозиметрист, взе и включи кутията, която му висеше на гърба, и с дългия прът мина по нашите обувки. И отскачаше настрани… принудително.
Ето тук започва най-интересното, особено за вас като писател. Как мислите, колко дълго помнехме онзи момент? Преко сили няколко дни. Не е способен нашият човек да мисли само за себе си, за собствения си живот, докато е затворен в такава система. Нашите политици не са способни да мислят за цената на живота, но и самият човек също. Разбирате ли? Не сме устроени така. От друго тесто сме. Разбира се, всички пиехме там, и то здраво пиехме. През нощта нямаше трезви, но пиехме не за да се напием, а за да си поговорим. След първите две чашки на някого ще му домъчнее, ще си спомни за жената, децата, ще разкаже за работата си. Ще напсува началниците. Но после, след една-две бутилки… Разговорите бяха само за съдбата на страната и за устройството на вселената. Спорове за Горбачов и Лигачов. За Сталин. Велика държава ли сме, или не, ще изпреварим ли, или няма да изпреварим американците? Осемдесет и шеста година… Чии самолети са по-добри, а космическите му кораби са по-надеждни? Е, Чернобил гръмна, но наш човек първи полетя в космоса! Разбирате ли, до прегракване, до сутринта. Говорехме защо няма дозиметри и защо не ни дават за всеки случай разни прахчета. Че нямаше перални, за да перем всеки ден специалното облекло, а не два пъти в месеца, се обсъждаше последно. Между другото. Разбирате ли, така сме устроени. Дявол да го вземе!
Водката беше по-скъпа от златото. Беше невъзможно да си купиш. В околните села изпихме всичко: водка, самогон, лосион, намирахме лакове, аерозоли… На масата имаше трилитров буркан със самогон или мрежичка с одеколон „Шипр“… И разговори, разговори. Сред нас имаше учители, инженери… Абсолютен интернационал: руснаци, беларуси, казахи, украинци. Философски разговори… За това, че сме пленници на материализма, а материализмът ни ограничава с предметния свят. Че Чернобил е изход към безкрайността. Помня как спорехме за съдбата на руската култура, за влечението й към трагичното. Без сянката на смъртта нищо не можеш да разбереш. Само през призмата на руската култура би било възможно да се осмисли катастрофата. Само тя е готова на това. Живяла е с предчувствието… Страхувахме се от бомби, от атомната гъба, а то какво стана… Хирошима е страшна, но вече е разбираема… А тук… Знаем как гори къща, запалена с кибрит или от снаряд, а това не прилича на нищо. Носеха се слухове, че това е неземен огън, даже не огън, а светлина. Блещукане. Сияние. Не син, а гълъбов. И не дим. Преди учените ги сравняваха с боговете, а тогава бяха паднали ангели. Демони! Човешката природа както си беше, така и си остана тайна за тях. Аз съм руснак, от Брянска област. И там седи един старец на прага, къщата му наклонена, скоро ще падне, а той философства, ще преустройва света. Във всеки заводски пушком ще се намери по някой Аристотел. Във всяка пивница. А ние бяхме досами реактора…
Налитаха ни разни вестникарски репортери. Снимаха. Измисляха си сюжети. Снимаха прозореца на изоставена къща и слагаха до него цигулка… И го наричаха „Чернобилска симфония“. А нямаше какво да се измисля. Исках да оставя за спомен всичко: смачкания от трактор глобус в училищния двор, почернялото изпрано бельо, което вече няколко години висеше на балкона, остарелите от дъжда кукли… Изоставените братски могили… Тревата, висока колкото гипсовите войници, а върху гипсовите автомати — птичи гнезда. Вратата на къщата е разбита, мародерите вече са я изтарашили, а перденцата на прозорците са спуснати. Хората са си заминали, в къщите им остават да живеят техните снимки. Сякаш техните души. Нямаше нищо маловажно, дребно. Исках да запомня всичко точно и подробно: в колко чacà съм го видял, какъв цвят е било небето, какво съм усещал. Разбирате ли? Човекът си е тръгнал от онези места завинаги.
А какво е това? Ние сме първите хора, преживели това „завинаги“. Не трябва да пропуснем нито една дреболия. Лицата на старите селяни, които приличат на икони… На тях най-малко им беше ясно какво става. Те никога не бяха напускали своя двор, своята земя. Появили са се на света, обичали са се, изкарвали са си хляба насъщен с пот на челото, продължавали са рода. Дочакали са внуци. И изживели живота си, смирено напускаха тази земя, влизайки в нея, превръщайки се в част от нея. Беларуската къща! За нас, гражданите, домът е машина за живот.
А за тях е целият свят. Космос. Пътуваш през празните села… И така ти се иска да срещнеш човек. Разграбена църква… Влязохме — миришеше на восък. Прииска ми се да се помоля…