Във вестниците… По радиото и телевизията крещяха: „Истината! Истината!“. По митингите искаха истината.
Лошо, много лошо… Много лошо! Скоро всички ще умрем! Нацията ще изчезне! На кого му трябва такава истина? Когато тълпите нахлули в Конвента и поискали смъртта на Робеспиер, нима са били прави? Да се подчиниш на тълпата, да станеш тълпа… Бяхме длъжни да предотвратим паниката… Моята работа… Дългът ми… (Мълчи.) Ако аз съм престъпник, защо тогава внучка ми… Детенцето ми… Тя също е болна… Дъщеря ми я роди през онази пролет, доведе я при нас в Славгород в пелени. С количката. Пристигнаха няколко седмици след взрива в централата… Летят хеликоптери, по пътищата военни машини… Жена ми ме молеше: „Нека ги изпратим при роднини. Да ги махнем оттук“. Аз бях първи секретар на районния комитет на партията… Категорично забраних: „Какво ще си помислят хората, ако отведа дъщеря си с малкото ѝ дете? Нали техните деца ще останат тук“. Имаше такива, които се скатаваха, които си спасяваха кожата… Привиках ги в районния комитет, в кабинета: „Ти комунист ли си, или не си комунист?“. Хората бяха подложени на проверка. Ако съм престъпник, защо щях да убивам собственото си дете? (По-нататък говори несвързано.) Аз сам… Тя… В моя дом… (След известно време се успокоява.)
Първите месеци… В Украйна беше обявена тревога, а у нас в Беларус всичко беше спокойно. Сеитбата беше в разгара си. Не се криех, не си седях в кабинета, а ходех по полята, по нивите. Оряхме, сеехме. Забравихте, че до Чернобил атома го наричаха „мирния труженик“, гордеехме се, че живеем в атомната ера. Не помня атомен страх… Тогава все още не ни беше страх от бъдещето… Е, що е то първи секретар на районния комитет на партията? Обикновен човек с обикновена университетска диплома, най-често инженер или агроном. Някои бяха завършили и висшата партийна школа. Знаех за радиацията онова, което бяха успели да ни прочетат на курсовете по гражданска отбрана. Там не чух нито дума за цезия в млякото, за стронция… Карахме мляко с цезий в млекозаводите. Пре давахме месо. Косяхме трева с четиресет кюри. Изпълняхме плановете…. С цялата отговорност… Аз ги изтръгвах… Никой не беше отменял плановете…
Един щрих… Към портрета, така да се каже… В първите дни хората изпитваха не само страх, но и подем. Аз съм човек, който няма инстинкт за самосъхранение. Това е нормално, защото чувството ми за дълг е силно развито. Тогава имаше много такива, не бях само аз… На масата ми стояха десетки заявления с молба: „Моля да бъда изпратен в Чернобил“. Зов на сърцето! Хората бяха готови да пожертват себе си, без да се замислят и да очакват нещо в замяна. Каквото и да пишете, това беше съветският характер. И това беше съветският човек. Каквото и да пишете, колкото да отричате… Ще съжалявате за този човек… Ще се сетите за него…