При нас идваха учени, спореха с крясъци. До прегракване. Отивам при един от тях:,Децата ни в радиационен пясък ли си играят?“. Той ми отговаря: „Паникьори! Дилентанти! Какво знаете за радиацията? Аз съм ядрен физик. Ето, стана ядрен взрив. След час пътувах с уазката към епицентъра. По разтопената земя. Защо всявате паника?“. Вярвах им. Извиках хората при мен в кабинета: „Братя! Ако аз избягам, ако вие избягате. Какво ще си помислят за нас хората? Ще кажат, че комунистите са дезертирали“. Ако не ги убеждавах с думи, с чувства, действах иначе: „Патриот ли си, или не си патриот? Ако не си, остави на масата партийната книжка. Хайде!“. Някои си ги оставяха…
Почнах да подозирам нещо… Имах съмнения… Сключихме договор с Института по ядрена физика за изследване на нашите земи. Вземат трева, вземат пластове пръст и я носят при тях, в Минск. Правят там някакви анализи. А после ми звънят: „Организирайте, ако обичате, транспорт, който да прибере обратно почвата ви. — Вие какво, шегувате ли се? До Минск са четиристотин километра… — Едва не изпуснах слушалката от ръцете си. „Да върнем почвата ли?“ „Не, не се шегуваме — отговарят ми. — По инструкция тези проби подлежат на заравяне в гробница, в подземен железобетонен бункер. От цяла Беларус ни носят. За един месец вместимостта стигна до краен предел.“ Чухте ли? А ние на тази земя орем, сеем. Децата ни играят на нея… Искаха да изпълняваме плановете за мляко и месо. От зърното се правеше алкохол. Ябълките, крушите, вишните отиваха за сокове…
Евакуацията… Ако някой беше погледнал отгоре, щеше да си помисли, че е започнала третата световна война… Изселват едно село, а другото го предупреждават, че евакуацията ще е след седмица! И през цялата тази седмица там събират сено, косят тревата, копаят градините, секат дърва… Живот като живот. Хората не разбираха какво се случва. А след седмица ги извозват с военни машини… Съвещания, командировки, нареждания, безсънни нощи. Толкова много неща. Помня, че пред градския комитет на партията в Минск стоеше един човек с плакат: „Дайте на народа йод“. Горещина. А той с шлифер…
(Връща се към началото на нашия разговор.)
Забравихте… Тогава… Атомните централи бяха бъдещето. Не един път съм го казвал. Пропагандирах… Бях в една атомна централа, беше тихо и тържествено. Чисто. В ъгъла червени знамена и вимпели „Победителят на социалистическото състезание“. Нашето бъдеще… Живеехме в щастливо общество. Казаха ни, че сме щастливи, и ние бяхме щастливи. Бях свободен, даже не мога да разбера защо някой смята моята свобода за несвобода. А сега историята ни отписа, сякаш ни няма. Сега чета Солженицин… Мисля, че… (Мълчи.) Внучката ми е с левкемия… Платих си за всичко… Скъпо и прескъпо…
Аз съм човек на своето време… Не съм престъпник…“
Владимир Матвеевич Иванов,
бивш първи секретар на Славгороския
районен комитет на партията
Монолог на защитника на съветската власт
„А-а-а… Ваш’та мама… А-а-а! (Дълга псувня.) Сталин ви трябва на вас! Желязна ръка…
Какво си записвате? Кой ви е разрешил? Снимате… Събирайте си партакешите… Разкарайте ги. Преди да съм ги потрошил. Какво сте ми се довлекли! Живеем. Страдаме, а вие ще ми пишете. Драскачи! Подлудихте народа… Разбунтувахте го. Питате не това, което трябва. Няма ред сега! Ред няма! Довлекли ми се тука… С магнетофона…
Да, защитавам я! Защитавам съветската власт. Нашата власт. Народната! При съветската власт бяхме силни, всички се страхуваха от нас. Целият свят нас гледаше! Едни ги тресеше от страх, други ни завиждаха. Да го е…..! А сега какво? Сега? При демокрацията? Вкарват „Сникерс“ и залежал маргарин, лекарства с изтекъл срок, джинси втора ръка, сякаш сме туземци, наскоро слезли от дървото. От палмата. Обидно ми е за държавата! Довлекли ми се тука, видиш ли… Такава държава беше! Да го е! Докато не налетя Горбачов… Цар да става… Дявол да го вземе! Горби… Горби действаше по техните планове, по плановете на ЦРУ… Какво ще ме убеждавате? Айде, питайте да… Те взривиха Чернобил… ЦРУ и демократите… Четох във вестниците… Ако не беше гръмнал Чернобил, държавата нямаше да рухне. Великата държава! Мама ви…! (Пак псува.) Питайте… При комунистите хлябът беше двайсет копейки, а сега е две хиляди. За три рубли си купувах водка, и за мезе оставаше… А при демократите? Втори месец не мога да си купя един панталон. Ходя със съдрана фланелка. Разпродадоха всичко! Заложиха го! И внуците ни не могат да го изплатят…