Не съм пиян аз, аз съм за комунистите! А те бяха за нас, за простите хора. Приказки не ми трябват на мене! Демокрация… Отмениха цензурата. Каквото искаш, това пиши. Аз съм свободен човек… Да го е! А като умре този свободен човек, няма с какво да го погребеш. Тук една баба умря. Сама, без деца. Два дни си лежа горката у дома си… С една стара блуза… Под снимките … Ковчег не можахме да купим… Беше някога стахановка, звеноводка. Два дни не отидохме на полето. Протестирахме. Мамка му! Докато не излезе председателят на колхоза… Пред народа… И не обеща, че сега, когато някой умре, колхозът ще дава безплатен дървен ковчег, теленце или прасенце и две щайги водка за Бог да прости. При демократите… Две щайги водка… Безплатно! По бутилка на човек за пиене и по половин — за лечение. Заради радиацията…
Защо не си записвате? Моите думи. А записвате само каквото ви изнася. Подлудихте народа… Разбунтувахте го… Политически капитал ли ви трябва? Да си напълните джобовете с долари ли? Ние тук живеем… Страдаме… А виновни няма! Кажете ми кои са виновните! Аз съм за комунистите! Те ще се върнат и веднага ще намерят виновните… Мамка му! Довлекли ми се тука… Ще записват…
А-а-а… Ваш’та мама…“
(Не си каза фамилията.)
Монолог за двата ангела, които срещнали малката Оленка
„Имам материал… Всичките полици за книги у дома са затрупани с големи папки. Толкова много знам, че вече не мога да пиша…
Седем години ги събирах — изрезки от вестници, инструкции. Листовки… Мои бележки… Имам цифри. Всичко ще ви дам… Мога да се боря: да организирам демонстрации, стачни постове, да намирам лекарства, да посещавам болни деца, но не и да пиша. Заемете се… А в мен самата има толкова чувства, че няма да се справя с тях, те ме парализират. Пречат ми. Чернобил вече има своите сталкери… Своите писатели… Но не искам да влизам в техния кръг, на онези, които експлоатират тази тема. Трябва да се пише честно. Да се напише всичко… (Замисля се.)
Априлският топъл дъжд… Седем години го помня този дъжд… Капчиците се стичаха като живак. Казват, че радиацията била безцветна. Но полетата бяха зелени или яркожълти. Съседката с шепот каза, че по радио „Свобода“ съобщили за авария в чернобилската атомна централа. Не му обърнах никакво внимание. Бях абсолютно убедена, че ако беше нещо сериозно, щяха да ни кажат. Има специална техника, специална сигнализация, бомбоубежища. Ще ни предупредят. Бяхме убедени в това! Всички сме минали курсове по гражданска отбрана. Самата аз съм водила занятия… Изпитвала съм… Но вечерта същата съседка донесе някакви прахчета. Дал й ги неин роднина, обяснил ѝ как да ги взема (той работел в Института по ядрена физика), но я накарал да му обещае, че ще си мълчи. Като риба! Като камък! Особено се страхувал от разговори и въпроси по телефона…
По това време при мен живееше малкият ми внук… А аз? Аз така и не повярвах. Мисля, че никой от нас не пи тези прахчета. Бяхме много доверчиви… Не само по-възрастното поколение, но и младите…
Спомням си първите впечатления, първите слухове… Прескачам от едно време в друго, от едно състояние в друго… Оггук — натам… Като пишещ човек съм се замисляла над тези преходи, интересували са ме. В мен сякаш има двама души — дочернобилски и чернобилски. Но именно това „до“ сега ми е трудно да възстановя достатъчно точно. Зрението ми се промени…
Пътувах из зоната от първите дни… Помня как спряхме в едно село и това, което ме порази, беше тишината! Нито птици, нищо… Вървиш по улицата… Тишина. Добре, къщите са мъртви, няма хора, отишли са си, но всичко наоколо се бе смълчало, нямаше ни една птица. За пръв път видях земя без птици… Без комари… Нищо не летеше…
Пристигнахме в село Чудяни — сто и петдесет кюри… В село Малиновка — петдесет и девет кюри… Населението получаваше дози, стотици пъти по-големи от тези, които получават войниците, охраняващи районите, където се правят изпитания на ядрени бомби. Ядрени полигони Стотици пъти! Дозиметърът пищи, излиза oт строя… А в канцелариите на колхоза висят съобщения, подписани от районните радиолози, че може да се яде всичко лук, маруля, домати, краставици. Всичко расте, всичко се яде.
Какво говорят сега тези районни радиолози? Секретарите на районните комитети на партията? Как се оправдават?
Във всички села срещахме много пияни хора. Ходеха подпийнали даже жените, особено доячките и краварките. Пееха песничка… Една модерна по това време песничка: „А на нас ни е все едно, а на нас ни е все едно…“. С една дума, безразлично ни е. От филма „Диамантената ръка“.