— Букове.
— А, да, букове.
— Докарани от Ирландия, ако щете вярвайте, преди двайсетина години. Майка ми не скъпи средства, когато я налегне носталгията. Тогава бяха фиданки, а вижте ги сега.
— Да, вижте ги сега. — Пак ми се пушеше, обаче околността се намръщи от изгледите за подобно нещо. — Къде се запознахте с господин Питърсън? — попитах.
Тя не отговори веднага. Продължи да крачи, загледана във върховете на изящните си обувки.
— В Сан Франциско. Бях там по работа — за фирмата, нали разбирате. Случи се на Маркет Стрийт, аз бях в едно такси, а той вървеше по тротоара с типичната си забързана походка… — отново се засмя тихичко тя — … явно на среща с някого без съмнение.
— Кога беше това?
— Да видим… — замисли се тя. — В петък миналата седмица.
— Значи, преди да дойдете при мен.
— Разбира се.
— И сте сигурна, че е бил той?
— О, да, сигурна съм.
— Опитахте ли да поговорите с него?
— Изчезна, преди да реша как да постъпя. Сигурно можех да помоля шофьора да обърна таксито, обаче улицата беше оживена… знаете как е в Сан Франциско… пък и надали имаше голяма надежда да го настигнем. Освен това се вцепених, бях като парализирана.
— От шока ли?
— Не, от изненада. Каквото и да направи Нико, не може да ме шокира.
— Дори ако се върне от отвъдното?
— Дори ако се върне от отвъдното.
Далеч, в другия край на поляната се появи конник, който препускаше бързо. Продължи така за малко, после забави ход и се изгуби под дърветата.
— Това беше Дик — каза тя, — яздеше своя Спитфайър, любимеца му.
— Колко коня има?
— Нямам представа. Доста. Нека да има с какво да се занимава. — Погледнах към нея и забелязах как ъгълчетата на устата ѝ се стягат. — Знаете ли, той се старае — добави тя с изморена прямота. — Не е лесно да си женен за богата съпруга, макар че всички си мислят обратното, разбира се.
— Той знаеше ли за вас с Питърсън? — попитах.
— Вече ви казах, че не ми е известно. Дик е потаен. Нямам представа какво си мисли, какво му е известно.
Бяхме стигнали до дърветата. Пътеката се отклоняваше наляво, но вместо да поеме по нея, Клеър ме прихвана за лакътя и ме поведе напред, навътре в дебрите, както би се изразил някой. Трябваше да дойда на място като Лангриш Лодж, та да поровя в речника си и да търся подходящите названия на нещата. Почвата под нозете ни беше суха и прашна. Над нас дърветата мърмореха прежаднели — сигурно си мечтаеха за родните земи, където въздухът уж винаги е влажен, а дъждът се сипе с лекотата на спомен.
— Разкажете ми за вас и Питърсън — настоях.
Тя не откъсваше очи от неравния терен и пристъпваше предпазливо.
— Няма много за разказване. Истината е, че почти съм го забравила. Тоест почти престанах да си го спомням и да ми липсва. Помежду ни нямаше много и докато беше още жив — искам да кажа, докато бяхме заедно.
— Къде се запознахте?
— Казах ви, в клуб „Кахуила“. Няколко седмици по-късно го видях отново, в Акапулко. И тогава… — отново кръвта леко нахлу в бузите ѝ — е, знаете.
Не знаех, но се досещах.
— Защо в Акапулко?
— Защо не? Човек ходи по такива места. Нико ги обича.
— А вие не?
Тя сви рамене.
— Малко места по света ми допадат, господин Марлоу. Бързо се отегчавам.
— Но въпреки това ходите там. — Постарах се да прикрия горчивината в тона си, но не успях.
— Не бива да ме презирате — каза тя и се опита да прозвучи закачливо.
За момент ми се зави свят, както когато си млад и някое момиче каже нещо, което ти подсказва, че то се интересува от теб. Представих си я в Мексико, на плажа, с цял бански, излегната на шезлонг под чадъра с книга в ръка, а Питърсън минава покрай нея, спира, преструва се на изненадан, че я вижда, и предлага да ѝ купи нещо разхладително във висока чаша от мъжа със сомбрерото, който продава напитки в барака под палмите зад плажа. И в този момент, докато се показвахме от другата страна на дърветата, мислите ми пресъздадоха сцената: океана, с дългите и лениви вълни към брега, припкащите бекаси и корабния комин на хоризонта, зад който се вижда неподвижна диря от бяла пара. Клеър Кавендиш въздъхна и без да съзнава какво прави, ме хвана под ръка.
— О, боже — възкликна тя неочаквано с пламенно вълнение, — колко обичам това място.
Бяхме излезли от гората и вече се намирахме на брега. Пясъкът беше утъпкан и се вървеше лесно. Съзнавах колко нелепо изглеждам с тъмния си костюм и с шапката. Клеър ме накара да спра и се облегна с длан върху ръката ми, докато се навеждаше да се събуе. Какво ли щеше да стане, ако изгуби равновесие и политне към мен, а аз трябва да я уловя в сгъвката на лакътя ѝ? Беше от глупавите мисли, които спохождат мъжете в подобни случаи. Продължихме. Тя отново ме хвана под ръка. В другата си ръка носеше обувките, които висяха от върховете на двата ѝ пръста. Моментът беше подходящ за музикален съпровод, мощен изблик на сантиментални цигулки и някакъв тип, чието име завършва на гласна, тихо пее за морето, за пясъка, за лятото и за теб…