— Добро утро, Джейкъб — провикна се Хансън. Старецът не отговори, само го изгледа отново напрегнато и продължи да си върши работата. След като подминахме, Хансън ми каза тихо:
— Джейкъб не говори много. Един ден изникна пред портата, уплашен и изнемощял от глад. Така и не успяхме да го накараме да ни каже откъде е и какво му се е случило. Господин Канинг разпореди да го приберем, разбира се, да го подслоним и да му дадем работа.
— Кой е господин Канинг? — попитах.
— О, не знаете ли? Мислех, че като сте детектив, вече всичко сте разучили. Уилбър Канинг е основателят на клуба ни. Всъщност пълното му име е Уилбърфорс — родителите му го кръстили на Уилям Уилбърфорс, великия британски парламентарист и лидер на аболюционисткото движение.
— Дааа — постарах се да отвърна суховато аз, — мисля, че съм чувал за него.
— Не се съмнявам.
— Имам предвид, за Уилям Уилбърфорс.
— Господин Канинг е всеотдаен хуманист, каквито бяха и родителите му. Баща му основа клуба. Мисията ни е да помагаме според силите си на по-неуспелите членове на обществото. Според политиката за наемане на служители на господин Канинг старши, която е в сила и днес, няколко работни места винаги са запазени за… ами за хората, които се нуждаят от помощ и закрила. Вече сте виждали Джейкъб и Марвин, охраната на входа. Ако останете по-дълго, ще срещнете и други достойни хора, които намериха убежище тук. Клуб „Кахуила“ се ползва с отлична репутация сред общността на имигрантите.
— Много впечатляващо, господин Хансън — уверих го. — Описвате това място като нещо средно между рехабилитационен център и почивна станция. А аз бях останал с друго впечатление. Несъмнено обаче хора като Нико Питърсън оценяват човеколюбивия дух на клуба.
Хансън се усмихна търпеливо.
— Разбира се, не всички следват доброжелателните принципи на господин Канинг. Пък и, както вече ви казах, господин Питърсън не беше член на клуба.
Неволно бяхме описали пълен кръг и неочаквано се оказахме обратно пред постройката на клуба. Обаче не на портата, откъдето бях влязъл по-рано, а някъде отстрани на сградата. Хансън отвори врата със стъкло по цялата дължина и ние влязохме в просторно и ниско помещение, в което бяха пръснати тапицирани с кретон кресла и малки масички с купчини списания, подредени спретнато като керемиди, и камина с големината на дневната ми на Юка Авеню. Подобна камина се употребява често на място като Пасифик Палисейдс, никакво съмнение. Усещах лек мирис на пури и на хубаво старо бренди. Представях си как Уилбърфорс Канинг и партийните му съратници се събират тук след вечеря, обсъждат печалния упадък на обществения морал и планират добрите си дела. Виждах ги облечени с фракове, бричове и напудрени перуки. Понякога въображението ми се развихря, такъв съм си.
— Заповядайте, господин Марлоу, седнете — покани ме Хасън. — Искате ли чай? Обикновено по това време сутрин изпивам една чаша.
— Разбира се, с удоволствие.
— Индийски или китайски?
— Индийски, струва ми се.
— „Дарджилинг“?
В този момент никак нямаше да се учудя, ако през вратата нахълта някой сладникав тип по бели къси панталонки и блейзер и попита, фъфлейки, дали някой не иска да поиграе тенис.
— „Дарджилинг“ е екстра — казах.
Хансън натисна копче на звънец до камината — наистина досущ като на сцена, — а аз се настаних в едно от креслата. Беше толкова дълбоко, че за малко собствените ми колене да ми нанесат ъперкът. Хансън си запали цигара със сребриста запалка, облегна лакът върху полицата над камината, скръсти глезени и сведе поглед към мен някъде там долу. Изражението му, поизмъчено, ала сдържано, беше като на грижовен баща, принуден да проведе сериозен разговор със своенравния си син.
— Господин Марлоу, някой нае ли ви да дойдете тук? — попита ме той.
— Кой например?
Той сякаш трепна — сигурно заради лошия ми изказ. Преди да успее да отговори, вратата се отвори и в стаята се промуши възрастен индивид с раирана жилетка. Изглеждаше толкова безкръвен, че ми беше трудно да го приема за жив. Беше нисък и набит мъж със сиви страни и сиви устни, плешиво сивкаво теме, върху което старателно бяха зализани няколко дълги кичура мазна сивкава коса.
— Позвънихте ли, сър? — попита той с треперещ глас и съвсем истински британски акцент. Клуб „Кахуила“ щеше да се окаже знаменито място: индийски музей с няколко щипки от добрата стара Англия за разкош.
— Кана чай, Бартлет — натърти Хансън, тъй като старецът явно недочуваше. — Както обикновено. — После се извърна към мен. — Сметана? Захар? Или предпочитате лимон?