— На кого се обадихте онази нощ, след като видяхте момчето? — попитах.
— На полицията.
— Да, но на коя полиция? На шерифите в центъра на града?
Той се почеса по ухото.
— Не знам. Просто позвъних на оператор и помолих да ме свържат с полицията. Дойде полицейска кола и полицай на мотоциклет. Мисля, че бяха от Бей Сити.
— Да помните някое име?
— Опасявам се, че не. Двама бяха цивилни, а този на мотоциклета беше униформен. Сигурно са ми казали имената си, но ако е така, съм ги забравил. Бях в такова състояние, че не помнех подобни неща ясно. Не бях виждал мъртвец, откакто бях във Франция.
— Сражавали сте се във войната?
Той кимна.
— В Ардените… Арденската офанзива.
Думите му предизвикаха мълчание и сякаш полъх леден планински въздух прелетя през стаята. Приведох се напред на стола си и се прокашлях.
— Не бих искал да ви отнемам повече време, господин Хансън — казах. — Но може ли отново да ви попитам дали сте сигурен, напълно сигурен, че човекът, когото сте видели проснат мъртъв край пътя през онази нощ, е Нико Питърсън?
— Кой друг е могъл да бъде?
— Нямам представа, обаче потвърждавате ли, че сте сигурен?
Той прикова върху мен гладните си тъмни очи.
— Да, господин Марлоу, сигурен съм. Когото и да е видял работодателят ви на улицата впоследствие, не е бил Нико Питърсън.
Внимателно вдигнах чинийката и чашата си от ръкохватката на креслото и ги поставих обратно в подноса, после се изправих и коленете ми изпукаха. Все едно бях клечал над мъничко и много дълбоко корито.
— Благодаря, че се срещнахте с мен — казах.
— Какво ще правите сега? — попита той. Изглеждаше искрено заинтригуван.
— Не знам. Сигурно ще се опитам да намеря онази гардеробиерка… Стоувър, нали?
— Да, Мери Стоувър. Честно казано, подозирам, че само ще си загубите времето.
— Сигурно сте прав.
Той също остави чашата си върху подноса и двамата заедно се запътихме към вратата, откъдето излезе икономът. Хансън отново отстъпи назад и ме пропусна да мина пръв. Поехме по коридор със стенни лампи върху стойки от ковано желязо и дебел сив килим, че усещах как мъхчетата гъделичкат глезените ми. Мушнахме се през още една пушалня, пълна с още индийски предмети и още репродукции на Къртис. След това поехме по друг коридор с тежък и топъл въздух, ухаещ на течно мазило.
— Оттук се отива на басейна — посочи Хансън обикновена бяла врата, — а отвъд е спортната зала.
Докато минавахме, вратата се отвори и отвътре излезе жена с бял хавлиен халат. Носеше гумени плажни обувки и беше увила голяма бяла кърпа като тюрбан около главата си. Забелязах широко лице и зелени очи. Усетих как до мен Хансън се поколеба за миг, но после ускори крачка и докосна лакътя ми, за да ме подкани да го последвам.
На рецепцията вече седеше млада жена с очила със сини рамки. Тя поздрави шефа си с превзета усмивка, а на мен не обърна никакво внимание.
— Имаше няколко обаждания за вас, господин Хансън — осведоми го тя. — В момента на линията ви чака господин Хенри Джефрис.
— Кажи му, че ще му звънна след малко, Филис — нареди Хансън и я удостои с една от характерните си тънки усмивчици. После се обърна към мен и отново протегна ръка. — Довиждане, господин Марлоу. Проведохме интересен разговор.
— Благодаря ви, че отделихте време.
Приближихме се до вратата и пристъпихме навън, върху квадратния червен килим.
— Пожелавам ви късмет в разследването, но се съмнявам, че ще постигнете нещо.
— Май така изглежда. — Плъзнах поглед по дърветата, сочната морава, многобройните пъстри цветя. — Приятно работно място.
— Така е.
— Може да се отбия някоя вечер да поиграя билярд… или снукър, май така го наричате… или да опитам от брендито ви.
Той не устоя и се подсмихна надменно.
— Познавате ли някого от членовете?
— Всъщност да, донякъде.
— Нека ви доведат тогава. Добре дошъл сте.
Как ли пък не, помислих си, но му се усмихнах мило, докоснах с пръст периферията на шапката си и се отдалечих.
Бях озадачен. Всъщност какво се случи през последния час? Разглеждането на клуба, историята на бугенвилията като растение, лекцията за филантропията, чаената церемония — защо беше всичко това? Защо Хансън отдели толкова много време на едно частно ченге, което любопитства относно незначителен смъртен случай на пътя недалеч? Толкова ли нямаше какво да прави, та пропиляваше цялата си сутрин, за да забавлява един представител на мизерния свят отвъд позлатените порти на клуб „Кахуила“? Някак не ми се вярваше. А ако не беше така, какво знаеше той, което беше премълчал пред мен?