Бях паркирал олдсмобила под едно дърво, но разбира се, слънцето се беше преместило — все така прави — и предницата на колата кротичко се припичаше. Отворих всички врати, застанах на сянка и изпуших една цигара, докато чаках вътрешността да се поохлади.
Докато стоях, стори ми се, че ме следят. Беше както когато лежиш на топъл плаж и хладен повей гали голите лопатки на раменете ти. Озърнах се, но не видях никого. И после чух бързи стъпки зад себе си — тъкмо бързината им ме стресна. Обърнах се и видях дребното човече, което бях забелязал да наднича към мен и Хансън през стъклото на вратата. Сега установих, че не е момче, всъщност беше към петдесетгодишен мъж. Бе облечен с униформа, състояща се от панталони в цвят каки, и същата риза с къси ръкави. Имаше съсухрено личице и пръсти, подобни на острите нокти на хищен звяр, а очите му бяха много светли, почти безцветни. Лицето му беше полуизвърнато, измерваше ме с кос поглед. Изглеждаше много напрегнат, като плахо животно, лисица или заек, приближило се към мен от любопитство, ала готово да избяга само да помръдна.
— Добър ден, страннико — поздравих дружелюбно.
Той кимна с тънка лукава усмивчица, като че ли съм казал точно каквото е очаквал, за да го заблудя и да му създам фалшиво усещане за сигурност.
— Познавам ви — осведоми ме той дрезгаво и почти шепнешком.
— Така ли?
— Да, разбира се. Виждал съм ви с Хук.
— Тук грешите. Не познавам никакъв Хук.
Той отново се усмихна и стисна устни.
— Познавате, и още как.
Поклатих глава и предположих, че човекът е някое от безпризорните деца на господин Канинг. Пуснах цигарата си върху сухите листа в краката си и я стъпках, после затворих трите врати на колата, влязох през четвъртата и се настаних зад нагорещения волан. Смъкнах прозореца.
— Трябва да тръгвам — казах. — Приятно ми беше да си поговорим.
Мъжът застана до колата, все още полуизвърнат.
— Внимавайте с този Хук — предупреди ме. — Внимавайте да не ви принуди да му служите.
Пъхнах ключа и натиснах стартера. Има нещо величествено и вълнуващо в кънтящото боботене на голям осемцилиндров двигател на празен ход, винаги ми напомня на светска дама от нюйоркското общество в началото на века, от онези изящни същества с турнюри, шапки и красиви бледи шии. Когато форсирах двигателя, той се превърна в същински Теди Рузвелт — разфуча се шумно.
— Аста ла виста, мучачо — поздравих и махнах отсечено на дребосъка. Обаче той положи длан върху рамката на прозореца, не искаше да ме пусне.
— Той е капитан Хук — поясни, — а ние сме изгубените момчета.
Вперих поглед в него — лицето му беше на трийсетина сантиметра от моето — и човекът неочаквано се изсмя. Рядко съм чувал по-необикновен смях: пронизително цвилене, отчаяно и налудничаво.
— Нали така? — каза човечето. — Той е Хук, а ние — момчетата. Хи-хи-хи!
После се отдръпна, все така зигзаговидно, смеейки се на нещо свое и клатейки глава. Проследих го с поглед, после натиснах газта и потеглих надолу към портата. Марвин ме поздрави, вдигна бариерата и отново разтегли лицето си на една страна, както имаше навика да прави. Минах през бариерата, завих надясно и отпраших с усещането за огромно облекчение — като здравомислещ човек, избягал от лудница.
8
Когато се върнах в кантората си в сградата „Кахуенга“, телефонният оператор ми предаде съобщение. Телефонистката, с която говорих, беше онази с носовия говор — гласът ѝ винаги създава у мен усещането, че в ухото ми се е заклещила оса.
— Обади се някоя си госпожа Ангуиш — съобщи тя.
— Кой? Госпожа Ангуиш ли?
— Така се представи. Записала съм си. Попита дали можете да се срещнете с нея в „Риц-Бевърли“ по обяд.
— Не познавам жена, която се казва Ангуиш. Що за име е това?
— Записала съм си го, ето го тук, в бележника ми. Госпожа Доротея Ангуиш, хотел „Риц-Бевърли“, дванайсет часа.
И тогава ми просветна — трябваше много по-рано да проумея, но клуб „Кахуила“ все още занимаваше мислите ми.
— Лангриш — казах. — Доротея Лангриш.
— Нали това казвам.
— Добре. — Въздъхнах и оставих слушалката. — Благодаря, Хилда — изръмжах. Телефонистката не се казва така, но аз така я нарекох, след като затворих. Звучи ми като Хилда, не ме питайте защо.
Хотел „Риц-Бевърли“ беше шикозно място, което приемаше себе си много-много сериозно. Портиерът бе облечен с фрак и с английско бомбе и имаше вид на човек, който с вирнат нос ще отхвърли бакшиш, по-малък от десет долара. Черното мраморно фоайе беше колкото половин футболно игрище, а насред него върху голяма кръгла маса се мъдреше ваза от шлифован кристал с грамадни лилиуми. Тежкият аромат на цветята погъделичка ноздрите ми и аха да кихна.