— Не, госпожо Лангриш, няма. Не мога.
— И допускам, че няма да приемете пари? Аз съм много богата.
— Да, дъщеря ви ми каза.
— Кажете ми цената си.
Аз само я погледнах.
— Боже, господин Марлоу, страшно сте упорит.
— Не съм, аз съм най-обикновен човек, който се опитва честно да припечели нещо. Има хиляди хора като мен, госпожо Лангриш, милиони. Вършим скучната си работа, вечер се прибираме изморени и не миришем на рози.
Тя се умълча, само седеше и ме гледаше полуусмихната. Добре че беше избърсала крема от брадичката си. Нямаше нужда от това топче кравешка мазнина.
— Чували ли сте за Ирландската гражданска война? — попита ме тя.
Въпросът ме свари неподготвен.
— Навремето познавах един тип, който се беше сражавал в някаква ирландска война — отговорих. — Мисля, че беше Войната за независимост.
— Тя е била първата. Това обикновено се отнася за всички войни за независимост — предхождат гражданските. Как се казваше приятелят ви?
— Ръсти Риган. Всъщност не ми беше приятел, никога не съм го виждал. Уби го едно момиче. Дълга история и немного поучителна.
Тя не ме слушаше. По погледа ѝ си личеше, че се е пренесла някъде далеч в миналото.
— Съпругът ми загина в тази война. Беше от хората на Майкъл Колинс. Знаете ли кой е Майкъл Колинс?
— Партизанин? От Ирландската републиканска армия?
— Точно той. И него убиха.
Взе празната си чаша от чая, погледна в нея и я върна обратно.
— Какво се случи със съпруга ви?
— Дойдоха да го арестуват посред нощ. Не знаех къде го водят. Научих едва след като го откриха. Бяха го закарали на брега край Фаноре, по онова време доста уединено място, и го бяха заровили до шията в пясъка. Зарязали го там, с лице към морето, да гледа как пълзи приливът. Във Фанор приливът настъпва много бавно. Откриха го чак след отлива. Не ми позволиха да видя тялото. Сигурно рибите вече са го нагризали. Обри, така се казваше. Обри Лангриш. Странно име за един ирландец, нали? В Гражданската война не се сражаваха много протестанти. Не, изобщо не бяха много.
Изчаках мъничко и казах:
— Съжалявам, госпожо Лангриш.
Тя се извърна към мен:
— Моля?
Мисля, че беше забравила за присъствието ми.
— Светът е жестоко място — отбелязах. Хората все ми разказват за ужасните неща, случили се с тях или с близките им хора. Дожаля ми за тази тъжна възрастна жена, но човек се изморява непрекъснато да проявява съчувствие.
— Бях бременна в седмия месец, когато той умря — тъжно каза тя. — Затова Клеър не познава баща си. Мисля, че това ѝ е повлияло. Преструва се, че не е така, но аз знам. — Пресегна се и положи длан върху моята. Стъписах се от това докосване, но се постарах да не ми проличи. Кожата на дланта ѝ беше топла и ронлива — като папирус, поне такъв си го представях на допир. — По-добре внимавайте, господин Марлоу — предупреди ме тя. — Нямате представа с кого си имате работа.
Не бях сигурен кого има предвид — себе си, дъщеря си или другиго.
— Ще внимавам — уверих я.
Тя не ми обърна внимание.
— Може да пострадат хора — предупреди ме настойчиво. — Сериозно да пострадат. — Пусна ръката ми. — Разбирате ли какво имам предвид?
— Нямам никакво намерение да навредя на дъщеря ви, госпожо Лангриш.
Тя се взираше в очите ми по странен начин, който не успявах да разгадая. Като че ли лекичко ми се присмиваше, но в същото време искаше да проумея за какво ме предупреждава. Беше корава възрастна дама, вероятно бе дори безмилостна, не плащаше достатъчно на работниците си и като нищо би ме убила, ако искаше. Въпреки това у нея имаше нещо, което ми допадна. Тя притежаваше сила на духа. Не употребявах често това определение, но в конкретния случай то ми се стори напълно уместно.
Госпожа Лангриш се изправи и бръкна под сакото си, за да оправи паднала презрамка. Аз също станах и извадих портфейла си.