— Има един тип, който е работил с нея. Нещо като мениджър. Казва се Нико Питърсън.
— Не съм го чувал.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. За какво става дума, Фил?
— Можеш ли да ми уредиш среща с госпожица Роджърс?
— Защо?
— Искам да поговоря с нея за Питърсън. Загинал е преди няколко месеца на Пасифик Палисейдс.
— Така ли? — Усещах как Хал продължава да се затваря бавно като гигантска мида. — И нещо не ти се връзва?
— Възможно е.
Мълчание. Чувах дишането му. Или пък така щракаше умът му — бавно, на дълги тактове.
— Какво общо има с това Манди Роджърс?
— Нищичко. Нужна ми е само малко информация за Питърсън. За мен той е енигма.
— Какво?
— Да кажем, че има някои неща, свързани с него, които ме озадачават.
Още дишане, още размисъл. После Хал каза:
— Май ще уредя Манди да поговори с теб. — Засмя се носово. — Не е лесно, защото напоследък е доста заета. Остави на мен. Още ли си в същата кантора на „Кахуенга“? Ще ти се обадя.
Върнах се на масата си, но когато погледнах недоядения сандвич и недопитата бира, гладът ми се изпари и вместо да седна, оставих една банкнота до чинията си и си тръгнах. Отнякъде се беше появил голям пурпурен облак и бе скрил слънцето, а светлината на улицата бе станала някак начумерена и синкава. Сигурно щеше да вали. Би било приятна новост през лятото в нашия край.
Хал, който държеше на думата си, ми звънна същия следобед. Манди Роджърс щеше да се срещне с мен в студията, трябваше веднага да отида. Взех си шапката, заключих кантората и слязох на улицата. Облакът още беше надвиснал над града или пък беше друг досущ като предишния, а по тротоара се сипеха дъждовни капки с големината на сребърни долари. Хукнах да пресека улицата и се добрах до колата тъкмо когато дъждът рукна проливно. Може и да не вали често, обаче като завали, е както трябва. Чистачките на олдсмобила плачеха за смяна, затова се наложи да се приведа над волана и носът ми почти да докосне предното стъкло, за да виждам пътя.
Хал ме чакаше на входа, подслонен в будката на охраната. Излезе, вдигнал якето си над главата, и се пъхна в колата до мен.
— Да му се не види, направих само три крачки, а съм вир-вода. Погледни ме!
Споменах ли, че Хал се носи много елегантно? Беше облечен със светъл двуреден ленен костюм, зелена риза и зелена копринена вратовръзка и беше обут с двуцветни обувки с връзки в кафяво и бяло. Имаше и златна гривна, два-три пръстена и часовник „Ролекс“. Добре се справяше — дали да не си търси работа във филмовата индустрия?
— Благодаря за съдействието, Хал — казах. — Признателен съм ти.
— Дааа, няма нищо. — Той се намръщи и изтупа дъждовните капки от раменете на сакото си.
Снимачните площадки са странни места. Чувстваш се като насън, срещаш каубои и статистки във вариетета, първобитни хора и римски центуриони, които крачат като най-обикновени работници на път за завода или за офиса си. Този ден ми се струваха още по-странни от обикновено, защото повечето бяха с чадъри. На чадърите се виждаше емблемата на филмовата студия: яркожълто слънце, което изгрява от алено езеро, и думите „Екселсиор Пикчърс“, изписани със златисти спирали.
— Не подминахме ли току-що Джеймс Кагни? — попитах.
— Да, „Уорнър“ ни го отпуснаха, снима при нас. Филмът е боклук, обаче Кагни ще го издърпа нагоре. Това им е работата на звездите. Завий наляво тук.
— Знаеш ли какво означава „преситен“, Хал?
— Не, какво означава?
— Означава, че си видял всичко и вече пет пари не даваш за нищо.
— Загрях — кисело отговори той. Още цъкаше с език заради няколкото петна по реверите на костюма си. — Така се чувства човек, когато бърше повърнатото от задната седалка на колата си в четири сутринта, след като е измъкнал поредната звезда на големия екран от отрезвителното и я е зарязал в огромната ѝ къща в Бел Еър. А пък дамите… те са още по-зле. Познаваш ли Талюла Банкхед?
— Не я познавам.
— Смятай се за късметлия. Спри тук.
Намирахме се пред ресторанта в киностудията. Русо хлапе със закопчано догоре яке се показа от вратата на „Екселсиор“ с чадър в ръка и въведе Хал вътре — мен ме остави да се справям с дъжда според силите си.
— Дай ключа на Джоуи — каза Хал. — Той ще се погрижи за колата ти.
Джоуи ме удостои с широка усмивка — сериозно беше работено върху зъбите му, заради които възрастната му майка в Пеория или някъде другаде бе похарчила всичките си спестявания. Всички в Холивуд се надяват.