Придвижих се странично в навалицата и застанах пред него.
— Здравейте, господин Питърсън.
Той ме изгледа с подозрителен и враждебен поглед. Беше точно какъвто очаквах, че и отгоре. Със силен загар, провиснала на челото една-единствена лъскава черна къдрица, много готина, сякаш беше специално аранжирана, и най-вероятно беше точно така. Яката на ризата му бе разкопчана и двете ѝ половини бяха старателно изопнати върху реверите на сакото. На шията му висеше златна верижка с разпятие, което почти се губеше в жилавите черни косъмчета на гърдите му.
— Аз съм Марлоу.
— Нима?
Плъзна поглед покрай мен, сигурно за да провери дали водя подкрепление.
— Сам съм — уверих го, — както ви обещах.
— Защо не ми покажете някакъв документ за самоличност?
Не се изправи, просто седеше и ме наблюдаваше с присвити очи. Опитваше се да изглежда равнодушен и арогантен, обаче стискаше дръжката на куфара толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели въпреки слънчевия загар. Имаше зелените очи на сестра си. Притеснително беше да се взирам в неговите, а да откривам нейните.
Когато бръкнах в джоба на сакото си, той не се сдържа и трепна. Бавно извадих разрешителното си и му го показах.
— Добре. Да отидем да поговорим някъде.
Изправи се и разкърши рамене, за да намести сакото си. Пред себе си имах мъж, блажено влюбен в себе си.
Тъкмо щяхме да потеглим, когато цифрите на таблото на заминаващите влакове се смениха с шумно тракане, и той отново се сепна. Когато си в такова състояние, дори хрущенето на зърнената закуска в купата ще ти се стори като наказателен отряд, който зарежда пушките. Човекът беше напрегнат.
Вдигна куфара.
— Изглежда тежък — отбелязах. — Защо не го дадете на носач?
— Без шеги, Марлоу — процеди той през стиснати зъби. — Не съм в настроение. Имаш ли пистолет?
— Не.
— Не? Що за частен детектив си?
— Такъв, който не мъкне оръжие навсякъде, където отиде. Освен това двама мексиканци ми го отмъкнаха.
Той обаче не реагира на думите ми, както очаквах. Изобщо не реагира.
Намерихме кафене недалеч от главната зала на гарата и седнахме на ъглова маса с лице към входа. Не беше много уютно. Клиентите непрекъснато си гледаха часовниците, скачаха и се втурваха навън, а после влизаха други и заемаха местата им. Питърсън плъзна куфара до стената зад стола си.
— Хубава чанта — отбелязах.
— Моля?
— Говоря за куфара. Красив е с тези златисти неща и всичко останало.
— Не е мой. — Той наблюдаваше вратата. Зелените му очи бяха бдителни и леко изпъкнали, като заешки.
— Значи, не сте мъртъв.
— Много сте проницателен — отбеляза той, противно подсмихнат.
Сервитьорката дойде и си поръчахме кафе. Питърсън беше приковал поглед върху здравеняк, който стоеше до барплота, нахлупил мека шапка и с вратовръзка с дракон.
— Защо ми се обадихте? — попитах.
— Моля?
— Защо аз?
— Чух името ви, после видях, че ви споменават във вестника, в репортажите за Лин.
— Значи, знаете, че съм по следите ви.
— Как така по следите ми?
— Разследвам обстоятелствата около печалната ви кончина.
— Така ли? По чия поръчка?
— Можете ли да се досетите?
Лицето му стана още по-злобно.
— Разбира се, че мога да се досетя.
Типът на плота с меката шапка допи кафето си и излезе, подсвирквайки си. Забелязах, че Питърсън се поуспокои.
— Говорих с Манди Роджърс — казах.
— А, така ли? — безразлично подхвърли той. — Свястно хлапе.
Очевидно Манди вече не присъстваше съществено в пейзажа му. Ако изобщо някога бе присъствала.
— Съжалявам за сестра ви.
Той просто кимна:
— Дааа, никога не ѝ е вървяло.
Идеше ми да го фрасна, но вместо това казах:
— Какво искате от мен, Питърсън?
Той почеса челюстта си с нокът и издаде стържещ звук.
— Искам да изпълните една поръчка от мое име. Ще ви платя сто долара.
— Каква поръчка?
Отново наблюдаваше вратата.
— Лесна. Искам да занесете този куфар на един човек.
— Ами? Защо сам не го занесете?
— Много съм зает — отново изхихика той. Този звук щеше адски да ме дразни, ако се налагаше да го чувам често. — Искате ли работата?
— Да чуя малко подробности.
Поднесоха ни кафето в мръснобели чаши, каквито има по всички гари, и немного мазни лъжички. Опитах кафето и съжалих за стореното.
— Добре — снижи глас Питърсън, — ето какво. Сега ще стана, ще изляза и ще оставя куфара до стената. Вие ще останете, да кажем, още половин час, после ще го вземете и ще го предадете на един тип на име…