— Баща ви знаеше ли?
— Съмнявам се. Откъде би могъл да знае! Флойд не би му казал нищо. — Взе кибритена клечка от пепелника и я завъртя между пръстите си и палеца. — Откъде го познавате?
— Кого? Баща ви ли? Отидох в клуба да разпитвам за вас. Говорих с Хансън, който никак не ми помогна. После се появиха мексиканците, които убиха сестра ви и също ви търсеха. Баща ви и Бартлет ги спипали и ги изстискали до пръсване. Допуснах грешката да отида в клуба отново, докато се случваше всичко това, и не щеш ли, се озовах в басейна, за да ме насърчат да разкажа какво знам за вас и вероятното ви местонахождение. Баща ви е впечатляващ човек. Неотстъпчив. Разбирам защо не се погаждате.
Наблюдавах келнерката, която се възползваше от възможността да си почине на своята маса в ъгъла. Беше уморена блондинка с тъжни очи и нещастна уста. Постоянно издаваше напред долната си устна и духаше нагоре, та влажният ѝ бретон да се повдигне и отново да падне върху лицето. Внезапно ми дожаля за нея, за жалкия живот, на който беше обречена, да търчи по цял ден сред шумотевица, миризми и неспирния поток нетърпеливи и раздразнителни хора. После си казах: ама кой съм аз, че да я съжалявам? Какво знам за нея и за живота ѝ? Какво знам за когото и да било?
— Ненавиждам старото копеле — каза Питърсън отнесено. — Той развали всичко, още от самото начало.
Ама разбира се, прииска ми се да кажа, старецът е виновен — винаги е така с хора като теб.
— Нали знаете, че баща ви е беглец?
Новината го поразвесели.
— Така ли? Защо?
— Защото е убил онези мексиканци — или поне е разпоредил да бъдат убити.
— Така ли? — Питърсън видимо се развесели. — Къде е отишъл?
— Много хора биха искали да разберат.
— Сигурно е някъде в Европа. Има скрити мангизи. Сигурно живее под фалшиво име — изкиска се той почти с възхищение. — Никога няма да го намерят.
Помълчахме малко и двамата, после Питърсън се размърда.
— Трябва да тръгвам, Марлоу — каза той. — Какво решаваш? Ще занесеш ли нещата на Хендрикс?
— Добре, ще ги занеса — съгласих се.
— Добре. Само че да не вземеш нещо да си въобразиш… ще кажа на Хендрикс, че куфарът е у вас.
— Правете каквото искате.
Пъхна ръка в сакото си, извади пачка банкноти, задържа ги в скута си, под масата, и започна да отброява десетдоларови банкноти. Имаше много. Надявах се, че не е въртял мръсни номера с дрогата на Менди Менендес, например да си е заделил някаква част и да я е заменил с няколко торбички гипс. Хендрикс не беше толкова глупав, че да се хване на този номер.
— Не ми трябват парите ви, Питърсън.
Той ме стрелна с кос поглед, подозрителен и пресметлив.
— Защо? Благотворително ли действате?
— Тези пари са минали през ръце, които не искам да докосвам.
— Тогава защо…
— Харесвах сестра ви — отвърнах тихо. — Тя притежаваше дух. Да кажем, че го правя заради нея.
Той щеше да се изсмее, ако не беше видял погледа ми.
— Ами вие, какви са вашите планове? — попитах. Не че ми пукаше, исках да се уверя, че повече няма да го видя.
— Имам си приятел — отговори.
— Нов?
— Работи на южноамерикански круизен кораб. Може да ми намери работа. А когато стигнем до Рио или до Буенос Айрес, или до друго такова място, ще избягам и ще започна нов живот.
— Каква работа ви предлага този приятел?
Той се подсмихна самодоволно.
— Не особено натоварваща. Да съм мил с пътниците, да им помагам да разрешават дребните проблеми, които може да възникнат. Такива работи.
— Значи, баща ви беше прав — сега ще го направите официално.
— Какво имате предвид?
— Ще бъдете истински, добре заплатен член на Почетния орден на жиголата.
Самодоволната му усмивка угасна.
— Направо страхотно от устата на воайор. Но само си помислете — вие още ще бъдете тук, ще сновете по улиците и ще шпионирате нечий съпруг, за да го пипнете как треска приятелката си, а аз ще се припичам на слънце в някой хамак.
Той понечи да се изправи, обаче аз отново го стиснах за китката и го накарах да седне.
— Имам един последен въпрос.
Той облиза прелестните си розови устни, погледна с копнеж към вратата, после отново седна бавно.
— Какъв?
— Клеър Кавендиш. Твърди, че сте имали романтична връзка.
Той се ококори толкова широко, че очите му едва не изскочиха от ямките си.
— Тя ли го каза? — засмя се тихо. — Наистина ли?
— Искате да кажете, че не е вярно?
Поклати глава — не за да отрече, а смаяно.