— Не казвам, че щях да ѝ откажа — че кой би? Но тя изобщо не ме забелязваше. Жена като нея изобщо не ми е в категорията.
Пуснах китката му.
— Само това ме интересуваше. Сега можете да си вървите.
Обаче той остана, присвил очи.
— Тя ви е наела да ме издирите, нали? — попита и кимна. — Да, връзва се. — Гледаше ме така, както аз гледах сервитьорката — със съжаление в погледа. — Той я е изпратил при вас, нали? Говореше за вас, тогава за пръв път чух да споменават името ви. Знаеше, че ще си паднете по нея, по очите ѝ, по косата, по номера с ледената кралица. Вие сте точно мъж, който не би могъл да ѝ устои. — Облегна се назад и по лицето му плъзна широка усмивка, бавно като меласа. — Клетият Марлоу!
После стана и си тръгна.
До касата имаше телефонна кабинка. Пъхнах се вътре и дръпна сгъваемата вратичка зад гърба си. Вътре миришеше на пот и на нагорещен бакелит. През стъкления панел на вратата виждах другия край на стаята и куфара под масата, до стената. Може би се надявах някой да го грабне и да избяга с него, но знаех, че това няма да се случи. Такива работи никога не се случват, не когато ги искаш.
Набрах номера на Лангриш Лодж. Клеър вдигна.
— Обажда се Марлоу. Кажи му, че искам да го видя.
Чух я как се сепна.
— На кого?
— Прекрасно знаеш на кого. Кажи му да се качи на някой самолет, на първия полет. До довечера ще пристигне. Обади ми се, когато е тук.
Тя понечи да каже още нещо, но аз затворих.
Върнах се на масата и келнерката се приближи. Усмихна ми се с уморената си усмивка и вдигна двете чаши.
— Не сте си изпили кафето — отбеляза.
— Няма нищо. Лекарят ми и бездруго ме предупреждава да не прекалявам с кафето. — Дадох ѝ петдоларова банкнота и ѝ казах да задържи рестото. Тя ме погледна и се усмихна неуверено.
— Купете си шапка — казах.
23
Би трябвало да умея да чакам, предвид начина, по който съм избрал да си изкарвам прехраната — ако наистина съм го избрал, а не по просто съм попаднал в тази професия, както попадаш в отворена гърловина — обаче не съм такъв човек. Без проблем мога да пилея време. Мога часове наред да седя в кантората във въртящия се стол, загледан през прозореца към секретарката от другата страна на улицата, приведена над диктофона, без дори да я виждам през повечето време. Мога дори да се разтакавам над някой царски гамбит, докато фигурите се размият и шахматните квадрати на дъската завихрят мозъка ми в бавен шемет. Мога да смуча бира в някоя старомодна кръчма, докато барманът ми се оплаква, че жена му е тъпа и децата му не го уважават, и дори да не се прозина. Аз съм роден да пилея време. Когато обаче се налага да чакам едно конкретно нещо, след пет минути започвам да нервнича.
Онзи ден обядвах рано в „Рудис Бар-Би-Кю“ на Ла Сиенега: свински ребърца, целите лъскави като намазани с тъмночервен лак, пък и имаха точно такъв вкус. Пиех мексиканска бира — струваше ми се подходящо по някакъв отвратителен начин. Мексиканската тема присъстваше в историята още от самото начало, ако човек има уши да я чуе. След това се върнах в кантората за кратко с надеждата да влезе някой клиент. Щях да се зарадвам дори на възрастната жена, чиято съседка се опитва да отрови котката ѝ. Мина обаче един час, който ми се стори като три, а още си бях сам. Смукнах няколко глътки от служебната бутилка. Изпуших още една цигара. Госпожица Пишеща машина отсреща беше изключила диктофона и покриваше с калъфа машината си. Сега щеше да си извади пудриерата и да си напудри носа, взряна в огледалцето си и нацупила устни, после щеше да прокара гребен през косите си, да затвори чантата си и да се прибере у дома. Да, прекрасно бях опознал навиците ѝ.
Проверих какви филми дават. В „Рокси“ възраждаха „Конски пера“. Звучеше като точно каквото ми трябва — щях да прекарам чудничък един час с Граучо и момчетата. Затова отидох, купих си билет на балкона и момичето ме заведе до мястото ми. Беше червенокоска с бретон, сладка устичка и дружелюбен поглед. Долу в партера имаше още едно хубаво момиче, което стоеше пред екрана с поднос със сладолед, бонбони и цигари. Беше облечено като камериерка — с къса черна пола, бяла дантелена яка и малка бяла шапка, подобна на обърната хартиена лодка. Нямаше повече от десетина зрители, самотни хора като мен, седнали възможно най-далеч един от друг.
Алените завеси се отвориха със замах, светлините угаснаха и на екрана се появиха рекламните кадри на „Невестата на горилата“ с участието на Лон Чейни и Барбара Пейтън, с Реймънд Бър като управител на плантация някъде в южноамериканската джунгла, прокълнат от местна вещица, който всяка нощ се превръща един бог знае в какво, кара красиви жени да пищят и зрели мъже да треперят от ужас. След това показаха някакви реклами на „Филип Морис“, на „Клорокс“ и на други такива неща, а накрая завесата отново се спусна и прожектор освети продавачката на сладолед в партера. Тя изпълни номера си, сви едното си коляно, наклони глава в подканваща усмивка, но въпреки това не привлече клиенти и след минутка прожекторът угасна с обезкуражаващо щракване, завесата се дръпна и филмът започна.