— Дай да изясним нещата — поде той позадъхан. — Питърсън е пренасял дрогата на Менендес тук от Мексико и я е доставял на Лу Хендрикс, докато не му хрумнала блестящата идея да задържи една партида за себе си и да я продаде на някакъв господин от италиански произход. При това сделката се объркала, после започнали да се трупат мъртъвци, Питърсън се уплашил и не наел теб…
— Опита да наеме мен.
— … да доставиш стоката на Хендрикс.
— Да, горе-долу е това. — По линията се разнесе някакво шумолене и после чух как драсва клечка. — Бърни, цигара ли си палиш? — попитах. — Не кашляш ли вече достатъчно?
Чух го да вдишва, после да издишва.
— И къде е куфарът сега?
— В едно шкафче на гарата. А ключът от шкафчето е в плик за писма в пощенска кутия на Южен Бродуей. Ще го получиш утре с втората поща. И за да изпреваря въпроса ти, направих го, защото обещах на Питърсън да му дам време да се изпари.
— Къде е той?
— Замина на круиз в Южна Америка.
— Много смешно.
— Не си струва да го преследваш, Бърни. Не хаби сили и не се ядосвай повече, отколкото вече си ядосан.
— Ами Хедрикс?
— Какво за него?
— Трябва да го прибера да си поговорим малко.
— И за какво ще го прибереш? Дрогата не е доставена — вместо това е при теб, или поне ще бъде при теб, когато ключето за шкафчето пристигне при тебе утре. Нищо не свързва Хендрикс с тази история.
Бърни си дръпна отново от цигарата. Никой не се наслаждава на пушенето толкова, колкото човек, който би трябвало да откаже цигарите.
— Нали разбираш, че след всичко това с… Колко?… Четирима мъртъвци, включително биячът на Канинг, между другото… как му беше името?
— Бартлет.
— Включително той — почина днес следобед.
— Много лошо — подметнах уж напълно искрено.
— Както и да е, след всички тези убийства и целия хаос не съм предявил нито едно обвинение и не съм тикнал нито един заподозрян в панделата.
— Можеш да арестуваш мен, задето прострелях Бартлет, ако това ще те ощастливи. Все пак случаят не е сериозен.
Бърни въздъхна. Той е много уморен човек. Наканих се да го посъветвам да се замисли за пенсиониране, но не го сторих. След кратко мълчание попита:
— Гледаш ли боксовите мачове, Марлоу?
— По телевизията ли?
— Аха.
— Понякога.
— Тази вечер гледах един мач горе. Когато ти се обади, Шугър Рей бършеше пода с Джоуи Максим. Току-що чувам отгоре, в бърлогата си, където си имам мой телевизор, гонга и бурните аплодисменти. Сигурно това означава, че Джоуи е на пода и сипе кръв и счупени зъби. Върху платнището. Искам да го видя как пада за последен път. Нямам нищо против Джоуи — той е красавец и храбър боксьор. Обзалагам се, че ще направи голямо шоу, преди прожекторите да угаснат за него. Жалко, че няма да догледам мача. Нали ме разбираш?
— Съжалявам, Бърни. Не бих те лишил от това световно удоволствие, но допуснах, че сигурно те интересува какво става с Питърсън и останалите.
— Прав си, Марлоу. Признателен съм ти, че ме осведомяваш какво се случва, наистина. Само че знаеш ли какво можеш да направиш сега? Искаш ли да ти кажа какво да направиш?
— Всъщност не, но допускам, че въпреки това ще ми кажеш.
Прав бях. Каза ми. Предложенията му бяха шумни, колоритни и повечето се оказаха анатомично неприложими.
Когато приключи, учтиво му пожелах „лека нощ“ и затворих. Бърни не е лош човек. Както вече казах, избухлив е и с времето става все по-избухлив.
Вдигнах крака върху бюрото. Загледах се през прозореца. Защо от разстояние светлините на града сякаш трептят? Погледнеш ли ги отблизо, светят постоянно. Сигурно е свързано с въздуха, с милионите миниатюрни прашинки, които кръжат в него. Всичко изглежда неподвижно, а не е, движи се. Например бюрото, върху което бях вдигнал крака, изобщо не беше масивно, а ято частици, толкова малки, че човешкото око не ги вижда. Като се замислиш, светът е плашещо място. И то без да броиш хората.
Преди си мислех, че Клеър Кавендиш ще ми разбие сърцето. Не съзнавах, че вече е сломено. Човек се учи, докато е жив, Марлоу.
24
Тя се обади малко след десет. Бях паднал духом, отново бях извадил бутилката от дълбокото ѝ скривалище в чекмеджето на бюрото и си бях налял скромно два пръста бърбън. Алкохолът някак не ти изглежда толкова сериозно нещо, когато го пиеш от хартиена чаша. Уискито ми опари устата, която вече беше раздразнена от всички цигари, които бях изпушил през този дълъг ден. Определено не бях човекът, който да натяква на Бърни да откаже цигарите.