Изправи се и коприната на дрехата ѝ прошумоли остро — женски звук, от който мъжкото сърце винаги затуптява лудешки при всякакви обстоятелства. Лицето ѝ все така не издаваше чувствата.
— Не чух колата ти — отбеляза. — Може би съм свирила твърде силно.
— Оставих я до портата.
— Да, но обикновено чувам, когато наблизо спре кола.
— Значи, е заради музиката.
— Да, бях разсеяна.
Стояхме на петнайсетина метра един от друг и се гледахме безпомощно. Не очаквах да е толкова трудно. Държах шапката си в ръце.
— Къде е той? — попитах.
Тя изпъна рамене и вирна глава с разширени ноздри, сякаш бях казал нещо оскърбително.
— Защо си дошъл? — попита.
— Ти ми каза. По телефона.
Тя се намръщи, сбърчи чело.
— Така ли?
— Да.
Изглеждаше отнесена, наистина беше разсеяна. Когато отново заговори, гласът ѝ прозвуча неестествено силно, сякаш целеше думите ѝ да прозвучат авторитетно.
— Какво искаш от нас?
— Знаеш ли какво? Сега, като ме питаш, всъщност не съм сигурен. Допускам, че исках да изясня някои неща, но изведнъж не мога да си спомня точно кои.
— Звучеше много ядосан, когато се обади.
— Защото бях ядосан. И още съм.
Устата ѝ потръпна и се разтегли в подобие на усмивка.
— Не ти личи.
— Учат ни в детективското училище. Мисля, че се нарича „прикриване на емоциите“. И теб те бива в това.
— Би ли ми казал защо си ядосан?
Засмях се или по-скоро произведох шум, подобен на смях, и поклатих глава.
— О, миличка, откъде да започна?
Отляво се разнесе шум, нещо като приглушено гъргорене, и когато се извърнах да видя откъде идва, с учудване видях Ричард Кавендиш, изтегнат на дивана, заспал или припаднал, така и не разбрах. Как не го бях забелязал, когато влязох? Тяло на канапето — не бива да пропускам подобни неща. Лежеше с изпънати крака и отметнал ръце до тялото си. Беше по джинси, с лъснати каубойски ботуши и карирана риза. Лицето му беше сивкаво, а устата — отворена.
— Прибра се, залитайки, преди малко, смъртнопиян — обясни Клеър. — Ще спи с часове и на сутринта няма да помни нищо. Често се случва. Мисля, че го привлече пианото, макар че мрази музиката или поне така обича да ми повтаря. — Отново напрегнатата тънка усмивка. — Както пламъкът привлича мушицата.
— Може ли да седна? — попитах. — Изморен съм.
Тя ми посочи орнаментиран стол с облегалка като лира, тапициран с жълта коприна. Изглеждаше твърде крехък, за да издържи тежестта ми, но въпреки това седнах. Клеър се върна на табуретката пред пианото и седна, преметнала крак връз крак под роклята и облегнала ръка върху капака на пианото. Гърбът ѝ беше изопнат. Кой знае защо не бях забелязал досега колко дълга и източена е шията ѝ. Диамантите ѝ проблясваха и ми напомняха за светлините на града, които съзерцавах от прозореца на кантората си, докато я чаках да се обади.
— Видях се с Питърсън — съобщих.
Това предизвика реакция. Тя бързо се приведе напред, сякаш се канеше да скокне на крака, и забелязах как кокалчетата на лявата ѝ ръка се стягат върху пианото. Черните ѝ очи се разшириха и заблестяха почти трескаво.
— Защо не ми каза? — попита задавено. — Искам да кажа, по-рано. Кога го видя?
— Днес по обяд.
— Къде?
— Няма значение къде. Той ми се обади и поиска да се видим, затова се срещнах с него.
— Но… — примигна тя бързо и по тялото ѝ премина лека тръпка чак до върха на обувката ѝ, която се подаваше под подгъва на синята ѝ рокля. — Какво ти каза? Даде ли… обяснение защо е инсценирал смъртта си? Не може просто да е изникнал така и да те е помолил по телефона да се срещнете. Кажи ми.
Извадих табакерата си, изобщо не я попитах дали има нещо против да пуша, не бях в настроение за учтивости.
— Никога не ти е бил любовник, нали? Пробута ми тази реплика, за да има причина да ме наемеш да го търся. — Тя понечи да каже нещо, но аз я прекъснах. — Не си прави труда да лъжеш. Виж, истината е, че пет пари не давам. И бездруго не се вързах на тази история с „моля те, намери гаджето ми“ — както ми го описа, веднага ми стана ясно, че Питърсън не е човек, на когото ще отделиш и минутка време.
— Тогава защо се престори, че ми вярваш?
— Бях любопитен. Освен това, честно казано, не ми се искаше да си тръгнеш от кантората ми и повече никога да не те видя. Жалка история, нали?
Тя се изчерви. Това ме свари неподготвен и ме накара да се запитам дали не трябва постепенно да премисля суровите изводи, до които стигнах за нея и за характера ѝ след сутрешния си разговор с Питърсън. Може би тя беше жена, която с лекота върти мъжете на малкото си пръстче. И кой би могъл да я вини? После обаче си спомних какви лъжи ми беше сервирала, макар и просто премълчавайки истината, замислих се за начина, по който ме беше мамила още от самото начало, и гневът отново се надигна в гърдите ми.