Клеър беше извърнала лицето си наляво, демонстрирайки съвършения си профил. Можеш да ненавиждаш някоя жена и въпреки това да знаеш, че само да ти свирне, ще се проснеш в краката ѝ и ще обсипеш обувките ѝ с целувки.
— Моля те — каза тя, — разкажи ми какво се случи на срещата.
— Той носеше куфар. Поиска да го доставя на човек на име Лу Хендрикс. Името познато ли ти е?
— Сигурно съм го чувала — презрително сви рамене тя.
— Чувала си го, и още как. На него Питърсън трябвало да достави дрогата.
— Каква дрога?
Засмях се. Тя все още не ме поглеждаше, извърнала класическия си профил, на който се дължеше приликата ѝ с Клеопатра.
— Стига, престани да се преструваш, играта свърши. Нищо няма да загубиш, ако си честна — или вече си забравила какво е това?
— Няма нужда да ме оскърбяваш.
— Няма, съгласен съм, обаче ми е приятно.
Тръсках цигарата си в свитата си шепа, но Клеър се изправи, взе голям пепелник от капака на пианото, приближи се и ми го подаде, а аз изсипах пепелта от дланта си и го оставих на пода до стола си. Тя се обърна с поредното копринено прошумоляване и седна отново на столчето пред пианото. Бях ѝ ядосан, страшно ядосан, обаче адски ме болеше, защото съзнавах, че съм изгубил завинаги онази малка частица от нея, която мислех за своя.
— Кажи ми, всичко ли беше преструвка? — попитах.
Забелязах, че завесите на прозореца отляво се раздвижиха лекичко, макар да не усещах течение.
— Кое всичко?
— Знаеш какво имам предвид.
Тя погледна надолу към ръцете си, сключени в скута ѝ. Замислих се за абажура на лампата до леглото ми с нарисуваните кървавочервени рози, за това как стенеше тя в обятията ми, как трептяха клепачите ѝ и как ноктите ѝ се забиваха в рамото ми.
— Не — отговори тя толкова тихо и немощно, че едва я чух. — Не всичко.
Вдигна очи към моите и с умолителен поглед допря пръст до устните си и съвсем лекичко поклати глава. Отвърнах с празен поглед. Излишно се тревожеше — нямаше да изрека на глас онова, което безмълвно ме молеше да премълча. Какъв смисъл имаше? Защо да правя положението още по-сериозно? Освен това отчаяно ми се искаше да вярвам, че беше легнала с мен, защото искаше, а не защото това бе поредното нещо, което е направила за мъжа, в когото е влюбена.
Завесите отново се размърдаха.
— Искате твърде много, госпожо Кавендиш — казах достатъчно силно, че всички в стаята да чуят. Клеър кимна и отново сведе глава. Угасих цигарата си в пепелника на пода и се изправих.
— Добре, Тери, вече можеш да излезеш. Край на игрите.
Отначало нищо не се случи, само Клеър Кавендиш изписка приглушено, сякаш нещо я е ужилило, и закри устата си с ръка. После тайнствено помръдващите завеси се разтвориха и в стаята се появи човекът, когото познавах като Тери Ленъкс, с неговата до болка позната усмивка: момчешка, смутена, малко печална. Бе облечен с двуреден тъмен костюм и със синя папийонка. Беше висок и елегантен, а изискаността му изпъкваше още повече поради факта, че той привидно не я осъзнаваше. Имаше тъмна коса и поддържани мустаци.
Хрумна ми, че никога не съм виждал истинското му лице. Когато се запознах с него преди няколко години, косата му беше бяла, дясната му буза и челюстта му бяха неподвижни, а мъртвата кожа беше набраздена с дълги и тънки белези. През войната го беше улучила минохвъргачка, после германците го бяха пленили и го бяха закърпили криво-ляво. Поне такава история пробутваше той. По-късно, след като съпругата му бе убита и той, изглежда, щеше да опере пешкира, Тери избяга в Мексико — с моя помощ, бих казал, — където инсценира самоубийството си и си направи сериозна пластична операция, този път майсторска и скъпа, и се превърна в южноамериканец. Видях го веднъж с новата му самоличност, после той изчезна от живота ми. И ето че сега се върна.
— Здравей, стари приятелю — поздрави ме Тери. — Ще ми дадеш ли една цигара? Усетих мириса на цигарите ти и изведнъж ми се допуши.
Трябва да му го призная на Тери — кой друг ще се крие зад завеса половин час и ще излезе хладнокръвен и самоиронично любезен като Кари Грант? Направих крачка напред, извадих табакерата си, отворих я с палец и му я подадох.
— Заповядай. Отказал ли си ги?
— Да — отговори той, взе си една от моите цигари и с наслада я завъртя между пръстите си. — Това вредеше на здравето ми. — Притисна длан към гърдите си. — Сухият въздух на юг не ми понася.