Не е ли странно, че дори в такъв момент хората си говорят за глупави дреболии. Клеър още седеше на столчето пред пианото, закрила устата си с ръка. Дори не се обърна да погледне Тери. Е, не се и налагаше. Поднесох му запалена клечка и той се наведе към пламъчето.
— Как беше полетът? — попитах. — Пристигаш от Акапулко, нали?
— Не, бях в Баха на кратка почивка, когато ми се обади Клеър. За късмет успях да взема местния селскостопански самолет до Тихуана и после пристигнах тук с мексиканските авиолинии. Самолетът беше DC-3. Така се бях вкопчил в ръкохватките, че пръстите ми още са изтръпнали.
Той направи коронния си номер — вдъхна дълбоко дим и го задържа на долната си устна, преди да го глътне.
— Ааах — възкликна, — много е приятно. — Наклони глава на една страна и ме огледа критично. — Изглеждаш доста кофти, Фил. Май си се поизмъчил с тази история с Нико и всичко останало. Съжалявам искрено.
И наистина съжаляваше. Такъв си беше Тери — ще ти обере портфейла, ще те повали и ще те стъпче, а веднага след това ще ти се притече на помощ, ще те отупа от прахта и ще ти поднесе най-искрените си извинения. И ти ще му повярваш. Дори ще се чуеш да го питаш дали е добре и ще изказваш надежда да не си е навехнал китката или нещо такова, докато е държал този тежък пистолет прицелен в теб, обискирайки джобовете ти. Мислите, че не съм справедлив? Може би малко. Преди време, когато си мислех, че го познавам, той беше доста открит. Не носеше на пиене, пилееше парите си и винаги имаше проблем с някоя жена, обаче не ми е известно да е бил сериозен мошеник. Последното вече се беше променило.
— Как е Менендес? — попитах.
Той се усмихна криво.
— О, знаеш как е. Той е като котката, която винаги пада на краката си.
— Често ли се виждате?
— Поддържаме връзка. Дължа му много, както знаеш.
Да, знаех. Менендес заедно с друг боен другар на Тери, Ранди Стар, му помогнаха да изчезне и да си създаде нова самоличност след така нареченото му самоубийство в Отатоклан. Тримата се бяха спотайвали в стрелкови окоп някъде във Франция, когато ги улучила минохвъргачката, или поне така разправяха. Така и не разбрах доколко мога да имам вяра на Тери относно приключенията му и още не знам. Например впоследствие установих, че той не е Тери Ленъкс от Солт Лейк Сити, както твърдеше, а Пол Марстън, канадец, роден в Монреал. А кой ли е бил преди това? И кой ли ще бъде следващия път? Колко пласта има луковата глава?
— Менди е в Акапулко, нали? — попитах. — Ти също ли си там?
— Да, много е приятно там, на океана.
— Как се казваш? Забравил съм.
— Майоранос — отговори той стеснително. — Сиско Майоранос.
— Поредният псевдоним. Не ти отива, Тери. Бих казал…
— За бога! — неочаквано възкликна Клеър, надигна се притеснено от пианото и се извърна към нас, пребледняла от ярост. — Цяла нощ ли ще стоите и ще си бъбрите така? Какъв абсурд! Приличате на две момченца, които са направили пакост, обаче им се е разминало.
Обърнахме се и вперихме поглед в нея. Бях забравил за присъствието ѝ.
— Спокойно, момиче — обади се Тери в не съвсем успешен опит да прозвучи лековато. — Ние сме просто двама стаи приятели, които не са се виждали отдавна. — И ми намигна. — Нали, Фил?
Клеър понечи да каже още нещо, защото беше очевидно, че имаше много за казване, но в този момент се чу тихо потропване на вратата, тя се открехна и на прага застана странно видение. Глава, чието лице беше бяло като актьор от театър, но с прибрана под прилепнала мрежичка коса. Тримата се вторачихме в това чудо, а после то заговори:
— Търсех си книга в библиотеката и чух гласове. Защо не си лягате?
Беше майката на Клеър, която вече бе влязла в стаята. Беше облечена с розов вълнен халат и розови чехли с розови помпони. Бялото по лицето ѝ беше някаква разкрасяваща маска. Очите ѝ бяха зачервени като на пияница, а устните ѝ имаха цвета на сурова пържола.
— О, майко — отчаяно възкликна Клеър и вдигна ръка към челото си, — моля те, отиди да си легнеш.
Госпожа Лангриш не ѝ обърна внимание, пристъпи в стаята и затвори вратата зад себе си. Взираше се намръщено в Тери.
— Кой е този, ако може да попитам?
Без никакво колебание Тери плавно пристъпи към нея, усмихна се и протегна слабата си ръка.
— Казвам се Ленъкс, госпожо Лангриш. — Тери Ленъкс. Мисля, че не се познаваме.
Госпожа Лангриш го измери с поглед в опит да го прецени, после неочаквано се усмихна. Нито едно жена — нито млада, нито възрастна — не може да устои, когато Тери насочи чара си към нея като струя от шишенце с парфюм. Обхвана ръката му между дланите си.