Изведнъж стаята утихна. Тери седеше целият усукан, със скръстени колене, подпрял брадичка на едната ръка, а другата — свита в лакът. Приближих се към прозореца, пъхнах се в пролуката между завесите и надникнах навън. Нямаше нищо за гледане — само мрак и собственото ми смътно отражение в стъклото.
— Ни мисля, че това е разумен ход, стари приятелю — обади се Тери. Не звучеше нито сърдито, нито заплашително, може би мъничко умислено. Да, това е думата — умислено.
Когато заговори отново, тонът му беше различен.
— А, това си ти. Какво търсиш тук?
Извърнах се от прозореца. Тери седеше на столчето пред пианото с гръб към мен. Зад него в рамката на отворената врата стоеше братът на Клеър, Евърет, с провиснала над челото отпусната коса. Не изглеждаше да е в по-добра форма, отколкото когато го видях за последен път, но тогава поне бе в несвяст. Беше по пижама и копринен халат с бродирани дракони. Бе обут с мокасини — стояха странно с пижамата — и държеше в ръката си пистолет. Беше изящно малко оръжие, някакъв колт, струва ми се. Видях, че има перлена дръжка. Изобщо не изглеждаше сериозно, но всички оръжия, дори най-изящните, могат да пробият дупка и в най-коравото сърце. Евърет ме погледна, когато пристъпих напред измежду завесите, и в погледа му се прокрадна несигурност. Не беше очаквал мен.
— Здравей, Евърет — поздравих го. — Събудихме ли те? Майка ти току-що беше тук.
Той впери поглед в мен. Изглеждаше по-млад от възрастта си, защото лицето му беше слабохарактерно. Освен това, предполагам, че майка му го беше глезила и предпазвала от лошия бял свят. Поне това си е мислела, че прави.
— Кой си ти? — попита той. — Очите му бяха хлътнали насред тъмнопурпурни кръгове.
— Казвам се Марлоу. Вече сме се виждали няколко пъти. Първия път ти беше в съзнание и си поговорихме на моравата — помниш ли? Взе ме за новия ви шофьор. Втория път не знаеше, че съм тук.
— Какви ги говориш?
— Попита ме кой съм и аз ти обяснявам.
Опитах да се усмихна. Печелех време. Евърет Едуардс Трети може и да беше мекотело, както би се изразил Уилбър Канинг, но освен това беше пристрастен към хероина и държеше пистолет в ръка.
— А, да — отвратено каза той. — Помня те, ти търсеше Клеър онзи ден. Някакъв детектив, нали? — Неочаквано се изкикоти. — Детектив! Много смешно! Аз държа пистолет, а уж ти си детектив. Адски смешно.
След това насочи вниманието си към Тери. Спря да се хили и попита:
— А ти какво търсиш тук?
Тери се замисли.
— Ами аз съм нещо като семеен приятел, Рет. Познаваш ме.
Все още виждах само гърба на Тери и тила му, но ми се струваше доста спокоен. И толкова по-добре. Всички трябваше да бъдат много-много спокойни през следващите няколко минути.
Тери продължи:
— Помниш ли колко хубаво си прекарахме в Акапулко? Помниш ли как те учих да караш водни ски? Беше чуден ден, нали? А после отидохме на вечеря в онова ресторантче на плажа, „При Педро“. Още го има. Често ходя и се сещам за теб — колко приятно си прекарахме.
— Копеле такова — тихо процеди Евърет. — Заради теб започнах. Ти пръв ми даде тази гадост. — Ръката му трепереше и пистолетът в нея също трепереше, което изобщо не беше хубаво. Треперещият пистолет лесно може да гръмне. Виждал съм да се случва. Евърет всеки момент щеше да се разплаче, но сълзите щяха да са от ярост. — Ти беше.
— О, стига мелодрами, Рет — кратко се засмя Тери. — По онова време ти беше много неспокойно момче и аз реших, че по някоя щипка от прашеца на щастието ще ти се отрази добре. Съжалявам, ако съм сбъркал.
— Как се осмеляваш да идваш в тази къща? — попита Евърет, ръката му затрепери още по-силно, а дулото на пистолета трепна толкова силно, че аз стиснах зъби.
— Чуй ме, Рет — намесих се, — защо не ми дадеш пистолета?
Младият мъж ме измери с поглед, после нададе пронизителен смях.
— Така ли говорят детективите? Ама наистина ли? А аз си мислех, че се случва само по филмите. — Лепна си сериозно изражение и уплътни глас, за да звучи като моя.
— Евърет, защо не ми дадеш пистолета, преди да пострада някой? — Завъртя очи към тавана.
— Не схващаш ли, глупако? Там е цялата работа — някой наистина ще пострада. Някой сериозно ще пострада. Нали така, Тери? Нали така, стари мой другар в игрите от дните в Акапулко?
В този момент Тери допусна грешка. В такива ситуации винаги някой допуска грешка, някой неизменно прави неправилен, глупав ход и настава същински ад. Той рязко се изстреля от столчето пред пианото и се метна напред като плувец, който се гмурва във връхлитаща вълна, плъзна се по корем и грабна стъкления пепелник на пода, до стола, където седях аз. Смяташе да го хвърли към Евърет като смъртоносен диск. Не прецени, че когато си легнал така на пода, не можеш да хвърлиш силно. Освен това Евърет се оказа твърде бърз и Тери още беше отметнал ръка назад, когато Евърет пристъпи напред, изпъна ръката си с пистолета, насочи го към главата на Тери и дръпна спусъка.