Докато Кларк се наместваше на задната седалка, Люис рече:
— Господин Ейвъри твърди, че Бош му е казал да отиде в „Дарлингс“ и да чака, понеже можело да има хора в трезора, които са дошли изпод земята.
— А казал ли е Бош какво ще прави самият той? — запита Кларк.
— Нито дума — отвърна Ейвъри.
Всички замълчаха и се замислиха. Люис не можеше да разбере какво става. Ако работата на Бош не беше чиста, какво правеше той в момента? Люис помисли още известно време над това и заключи, че ако Бош беше замесен в обира на трезора, то беше в доста изгодна позиция, понеже се намираше отвън и дърпаше конците. Можеше да подведе охраната на трезора, а можеше и да отпрати силите на реда в грешно направление, докато неговите хора вътре щяха да се измъкнат безпрепятствено.
— Хванал е всички за канарчета — рече Люис повече на себе си, отколкото на другите двама мъже в колата.
— Кой, Бош ли? — запита Кларк.
— Той дирижира цялото нападение. Не можем да предприемем нищо, освен да чакаме. Не можем да влезем в тоя трезор. Не можем да минем и под земята, понеже няма да знаем накъде да се движим. Той вече е вързал екипа на ФБР да стоят и чакат долу при шосето. И те ще чакат бандити, които никога няма да се появят, дяволите да ги вземат.
— Чакайте, чакайте — обади се Ейвъри. — Можете да влезете в трезора.
Люис се завъртя на седалката си и загледа Ейвъри право в очите. Собственикът на трезора им каза, че правилата, съществуващи за банките, не важели за хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“, понеже то не било банка, а пък той имал компютърен код, с който можел да отвори трезора.
— Казахте ли това на Бош? — попита Люис.
— Още вчера, че и днес пак.
— А той знаеше ли отпреди?
— Не. Изглеждаше изненадан. Зададе подробни въпроси колко време щяло да отнеме да се отвори трезора, какво трябвало да се направи и други такива. После днес, когато се задейства алармата, аз го попитах дали да отворим. Той каза не. Нареди просто да излезем оттам.
— По дяволите! — рече Люис развълнувано. — По-добре да се обадя на Ървинг.
Той изскочи от колата и изтича до уличния телефон пред „Дарлингс“. Набра домашния номер на Ървинг, но никой не отговори. Обади се в службата и се свърза с дежурния. Поръча му да се обади на Ървинг по домашния телефон. Почака пет минути, крачейки нервно напред-назад пред телефона и тревожейки се, че времето минава. Телефонът остана ням. Той използва съседния апарат, за да се обади на дежурния и Да се увери, че Ървинг е бил повикан по пейджъра. Дежурният каза, че е направил това. Люис реши, че повече не може да чака. Трябваше сам да направи всичко и да се превърне в героя на случая. Заряза телефоните и се върна при колата.
— Какво каза шефът? — запита Кларк…
— Влизаме — рече Люис и запали мотора на колата.
Радиостанцията изписука два пъти и гласът на Хенлън се разнесе в ефира.
— Хей, Бродуей, имаме посетители откъм Първа.
Бош грабна слушалката.
— Какво казваш, Първи? Откъм „Бродуей“ не се вижда нищо.
— Трима бели мъже се готвят да влязат в хранилището от нашата страна. Използват ключ. Единият прилича на човека, който беше преди това с теб. Старият, с широките гащи на карета.
Беше Ейвъри. Бош вдигна предавателя към устата си, но се поколеба какво да им каже.
— Ами сега какво? — обърна се той към Еленър. Подобно на Бош тя се беше вторачила в помещението с трезора, но вътре нямаше и следа от посетителите. Тя не каза нищо.
— Ъъ, Първи? — рече Бош в микрофона. — Видяхте ли някакво превозно средство?
— Никакво — отвърна гласът на Хенлън. — Дойдоха пеш от една странична алея. Сигурно там са паркирали. Искате ли да хвърлим едно око?
— Не, чакайте така за малко.
— Вече са вътре и изгубихме визуален контакт. Кажете какво да предприемем?
Бош се обърна към Еленър и вдигна вежди. Кои ли биха могли да бъдат?
— Поискай описание на двамата с Ейвъри — рече тя.
Той поиска.
— Бели, от мъжки пол — започна Хенлън. — Номер едно и номер две са в костюми, износени и смачкани. С бели ризи. И двамата малко над тридесетте. Единият червенокос, добре сложен, метър и седемдесет и пет, около осемдесет килограма. Другият: тъмнокестенява коса, по-слаб. Не съм сигурен, но бих казал, че тези типове са ченгета.
— Това Макс и Мориц39 ли са? — запита Еленър.
— Люис и Кларк. Трябва да са те.
39
Макс и Мориц — литературни герои от произведенията на Вилхелм Вуш, известни с пакостническите си наклонности. — Б. пр.