На „Уилкокс“ пред участъка Хари плати на шофьора и влезе през предната врата, понеже знаеше, че така има по-малък шанс да го забележат и заговорят. На първото бюро седеше един „заек“ от скаутите със същото пъпчиво лице, като на онзи, който беше донесъл пицата на Шаркай. Бош му показа значката си и мина покрай него, без да каже нищо. Оперативната стая беше тъмна и пуста, както през повечето съботни вечери, дори и в Холивуд. Бош имаше на бюрото си настолна лампа, която включи, вместо да пусне осветлението на тавана, за да не привлече вниманието на някой любопитен служител от дежурната стая. Не се чувстваше готов да отговаря на въпроси.
Най-напред отиде до дъното на стаята и пусна кафемашинката. После влезе в една от стаите за разпити, за да облече новата риза. Докато сваляше болничната пижама, рамото му изпрати стрели от пронизваща болка през гърдите и надолу по ръката. Хари седна на един стол и огледа превръзката си за следи от кръв. Нямаше такива. Внимателно нахлузи новата риза, но този път не го боля чак толкова — беше взел най-широкия размер. Върху левия преден джоб имаше малка картинка с планина, слънце, морски бряг и думите „Град на ангелите“40. Бош закри всичко това, когато постави превръзката, и я намести така, че ръката му да бъде здраво прикрепена към гърдите.
Кафето беше станало, докато той се преобличаше. Хари отнесе димящата чашка до бюрото си, запали цигара и издърпа няколко папки от класьора. Те бяха пълни само с материали по случая Медоус. Хари погледна купчината и установи, че не знае откъде да започне, нито какво точно търси. Започна да чете наред, с надеждата нещо просто да му направи впечатление. Търсеше каквото и да е, ново име, несъответствие в нечии показания, нещо, което е било отхвърлено преди като маловажно, но би изглеждало по нов начин сега.
Набързо прегледа своите собствени доклади, понеже повечето от информацията знаеше наизуст. После прочете военното досие на Медоус. Това беше съкратеният вариант, даден от ФБР. Нямаше представа какво се беше случило с онзи, по-подробния, който беше получил от Сейнт Луис и остави в колата, когато хукна към трезора предишната сутрин. Установи, че не знаеше също така къде е и самата кола.
Бош прегледа военното досие и докато прехвърляше последните листове с най-разнообразна информация, в стаята бе пуснато централното осветление и едно ченге от старата гвардия на име Педърсън влезе вътре. Беше се отправил към една от пишещите машини с рапорт за арестуване в ръка и не забеляза Бош, докато не седна. Усетил миризмата на цигара и кафе, той се огледа и видя детектива с превръзката.
— Хари, как е работата? Бързо са те пуснали. Тук беше плъзнал слух, че са те надупчили сериозно.
— Само драскотина, Пед. Дори не е толкова лоша, колкото тези, дето ги получаваш от ноктите на педалите, които задържаш всяка събота вечер. Поне при куршума няма основание да се притесняваш от СПИН.
— Прав си, прав си. — Педърсън инстинктивно разтри врата си, където все още личаха белези от драскотини, получени от ноктите на един травестит, който се оказа заразен с ШУ-вирус. Ченгето се беше потило цели две години, правейки си изследвания на всеки три месеца, но не се беше заразил с вируса. Тази история се беше превърнала в кошмарна легенда за участъка и след нея населеността на килиите за травестити и проститутки спадна наполовина. Никой вече не искаше да ги арестува, освен когато се отнасяше за убийство.
— Все пак — рече Педърсън — съжалявам, че се е осрала вашата работа, Хари. Разбрах, че и второто ченге е ритнало камбаната преди малко. Двама полицаи и един фебереец по време на престрелка. Да не говорим за повредената ти ръка. Май ще се помни дълго тая история. Имаш ли нещо против да си сипя и аз една чашка?
Бош направи жест към кафемашината. Той не беше чул, че Кларк също е умрял. Все още не можеше да изпита състрадание към двамата детективи от ОВР и това го накара да започне да се самосъжалява. Почувства се така, сякаш процесът на закоравяване при него беше напълно завършил. Вече не изпитваше съжаление към никого, дори и към бедните тъпи палячовци, които се бяха прецакали и се бяха набутали сами между шамарите, докато накрая си получиха куршума.
— Тук никой не ти казва нищо — рече Педърсън, докато отпиваше, — но когато прочетох имената им, си рекох: „Охоо, познавам ги аз, ония двамата. Люис и Кларк. Те бяха от «Вътрешно разследване», а не от екипа по банковите обири. Викаха им на майтап «великите откриватели». Все нещо ровеха, да накиснат някого. Мисля, че май всички знаят какви бяха те с изключение на телевизията и «Таймс».“ Но все пак, разбираш, беше доста интересно какво са правили двамата там, при вас.