Объркването на Бош в резултат на безславното му отпращане от агент Уиш се превърна в гняв и чувство за безсилие, докато слизаше надолу с асансьора. Сякаш физическият натиск, който усещаше върху гърдите си, се качваше към гърлото му, докато клетката от неръждаема стомана се спускаше надолу. Беше сам и когато пейджърът на колана му започна да писука, той го остави да сигнализира през определените петнадесет секунди, вместо да го изключи. Преглътна гнева и раздразнението и ги превърна в решение. На излизане от кабината на асансьора той погледна номера, изписан върху дигиталния дисплей на пейджъра. Кодът отпред беше 818 — Долината, — обаче номерът след него му беше непознат-. Той влезе в една от редицата телефонни кабини срещу сградата на ФБР и набра номера. „Деветдесет цента“, каза един електронен глас. За щастие имаше необходимите дребни. Набута монетите в отвора и слушалката отсреща се вдигна насред първото позвъняване. Беше Джери Едгар.
— Хари — започна той без „здрасти“, — все още се намирам тук горе, в Службата за ветерани, и тъпча на място, човече. Нямат никаква документация за Медоус. Казват, че трябвало да мина по каналния ред или да представя съдебно разпореждане. Аз им казвам, сигурен съм, че има досие при тях, знаеш, понеже ти така ми каза. Викам им: „Вижте какво, ако отида и си изкарам разпореждане от съда, ще се размърдате ли да намерите папката на Медоус?“ И те, значи, отиват да я търсят, обаче след малко се връщат и казват, че имало такава папка, но била взета. Познай кой е дошъл и я е взел със съдебно решение още миналата година?
— ФБР.
— Ти явно знаеш нещо, което аз не знам.
— Е, не съм седял със скръстени ръце. Казаха ли ти кога я е взело Бюрото или защо?
— Не са им казали защо. Дошъл агент от ФБР с нареждане и просто я взел. Записано е през миналия септември, обаче още не я е върнал оттогава. Не давали никакви обяснения. Шибаното Бюро кога ли е давало…
Бош мълчеше, докато обмисляше всичко това. Знаели са през цялото време. Уиш е знаела за Медоус и за тунелите, и за всичко останало, което днес й беше разказал. Цялата работа е била представление.
— Хари, там ли си?
— Аха, слушай, показаха ли ти копие от съдебното разпореждане за изземване на папката? Не знаят ли поне името на агента?
— Не. Не можаха да намерят нищо, а и никой не си спомняше името на агента, освен че била жена.
— Запиши си номера на телефона, от който ти се обаждам в момента. Върни се веднага в архива и попитай за едно друго досие. Просто провери дали е там. Имам предвид моето.
Хари каза на Едгар номера, после му даде рождената си дата, номера на социалната осигуровка и трите си имена, като му продиктува буква по буква малкото си име.
— Исусе! Това ли е малкото ти име? — рече Едгар. — А Хари е за по-късо, а? Че как го е измислила майка ти такова?
— Тя си падаше по художниците от петнайсети век. Малкото ми име се връзва с фамилията. Върви да провериш дали е там папката и после веднага ми се обади. Ще чакам тук.
— Ама аз даже не мога да го произнеса бе, човек!
— Римува се с „анонимен“.
— Хубаво, ще опитам така. Ти къде си в момента все пак?
— В една телефонна кабина, точно срещу ФБР.
Бош затвори, преди партньорът му да беше задал нови въпроси. Запали цигара и се облегна на стената на кабината, загледан в малката група хора, които обикаляха в кръг по широката зелена ивица пред сградата. Носеха ръчно направени лозунги и плакати, с които протестираха против подписването на нови договори за откриване на петролни кладенци в залива Санта Моника. Той видя надписи, които гласяха „Просто кажете НЕ на петрола“, „Не е ли заливът достатъчно осран?“, „Съединени Ексонски щати“20 и прочие.
Забеляза и два телевизионни екипа върху тревната площ, Които заснемаха протеста. В това е цялата работа, помисли си Хари. В показването. Докато медиите излъчваха протеста По новините в шест часа, той щеше да има успех. Колкото са Имали и други подобни протести. Бош забеляза, че излъченият от групата говорител даваше интервю пред камерата, и разпозна жената до него като говорителката от Канал 4. Установи, че познава и човека, когото интервюираха, но не можеше да си спомни откъде. След като погледа известно време, той успя да се сети. Човекът беше телевизионен актьор, който играеше пияница в един комедиен сериал. Хари го беше гледал два-три пъти. Макар човекът все още да приличаше на пияница, сериалът вече не се излъчваше.
Бош беше на втората цигара и стоеше все така облегнат на телефонната кабина, започвайки да усеща жегата на деня, когато случайно погледна към стъкления портал на сградата и забеляза агент Еленър Уиш да излиза. Тя гледаше надолу и ровеше в чантичката си, затова не го видя. Бързо и без да се замисли защо, той се скри зад кабините и използвайки ги за прикритие, изчака тя да го подмине. Беше търсила из чантичката си слънчеви очила. Сега вече си ги беше поставила и мина покрай групата на протестиращите, без дори да погледне към тях. Отправи се по посока на булевард „Уилшайър“. Бош знаеше, че гаражът на Федералното бюро се намира в приземието на сградата. Уиш вървеше в обратната посока. Явно отиваше някъде наблизо. Телефонът иззвъня.