— Обаче не зависи от теб май, нали така?
Той затвори, преди Паундс да беше отговорил. Остана замислен за известно време и ръката му беше все още върху слушалката, когато телефонът отново иззвъня.
— Кой е?
— Натоварен ден, а? — рече Еленър Уиш.
— Мислех, че е друг.
— Е, сигурно вече знаеш.
— Знам.
— Ще работиш с мен.
— Как така успя да отзовеш кучетата?
— Проста работа. Искахме случаят да остане вън от вниманието на вестникарите.
— Има и още нещо.
Тя не каза нищо, но и не затвори. Накрая той измисли какво да попита.
— Утре какво ще правя?
— Ела да ме видиш сутринта. Ще тръгнем заедно.
Бош затвори телефона. Помисли си за нея и за това, че не знаеше какво всъщност става. Не му харесваше, но нямаше как да се отдръпне. Той отиде в кухнята и извади бутилката с „Олд Ник“ от хладилника.
Люис беше застанал с гръб към движенето, използвайки Широкото си тяло като заслон срещу шума отвън, който проникваше в телефонната кабина.
— Бош започва отново, но с ФБР… ъ… с Бюрото от утре сутринта — рече той. — Какво ще искате от нас?
Отпърво Ървинг не отговори. Люис си го представи как стои на другия край на линията със стиснати челюсти. „В мутрата е като Попай25“, помисли си той и се ухили самодоволно. В този момент откъм колата към него се приближи Кларк и му прошепна:
— Какво толкова смешно има? Какво каза той?
Люис го побутна да се дръпне настрана и направи физиономия, която казваше „остави ме сега“.
— Кой беше това? — попита Ървинг.
— Кларк, сър. Няма търпение да разбере каква ще бъде следващата ни задача.
— Лейтенант Паундс говори ли с нашия човек?
— Да, сър — отвърна Люис, питайки се дали Ървинг записваше разговора. — Лейтенантът каза, че… ъ… човекът е информиран, че ще работи заедно с Ф… с Бюрото. Смятат да обединят разследването на убийството и на банковата кражба. Ще работи със специален агент Уиш.
— Че как се е измъкнал… — рече Ървинг, макар да не очакваше отговор, нито пък Люис имаше такъв. За известно време по линията настана тишина, понеже Люис знаеше, че не трябва да прекъсва мислите на Ървинг. Той видя, че Кларк отново се приближава към телефонната кабина, махна му с ръка да стои настрана и поклати глава, сякаш възпитаваше непослушно дете. Отворената кабина се намираше точно под „Уудроу Уилсън Драйв“, близо до булевард „Баръм“, който пресичаше околовръстното холивудско шосе. Люис чуваше тътена на движението по шосето и дори усещаше топлия вятър, който влизаше в кабината. Той погледна към светлините на къщите по склона на хълма и се опита да отгатне къде точно се намира къщичката на кокили на Бош, но това беше невъзможно. Хълмът напомняше гигантска кичеста коледна елха с безброй светлини.
— Сигурно има някакво влияние над тях — каза накрая Ървинг. — Измъкна се на косъм. Ще ви кажа каква ще бъде задачата ви занапред. Ще стоите близо до него. Не чак толкова, че да ви усети, но ще го държите под око. Той е намислил нещо. Открийте какво. И междувременно мислете как да го спипаме натясно. Федералното бюро за разследване може да е оттеглило оплакването си, но ние няма да отстъпим.
— Ами Паундс? Още ли искате да го информираме за…
— Той е лейтенант Паундс, детектив Люис. Ще го държите в течение. Засега му стига толкова.
Ървинг затвори телефона, без да каже нищо повече.
— Добре, — сър — каза Люис на глухата слушалка. Не искаше Кларк да разбере, че са го сритали отзад. — Ще държим връзка. Благодаря, сър. Приятна вечер и на вас.
После и той окачи слушалката, чувствайки се лично засегнат от това, че прекият му началник не беше сметнал за нужно да му пожелае приятна вечер. Кларк бързо дотича.
— Е?
— Е, от утре ще го държим пак под око. Носи си и нощното гърне.
— Само толкова ли? Просто наблюдение?
— Засега толкова.
— Мамка му! Как ми се иска да претърся къщата на тоя шибаняк! Да поначупя това-онова. Сигурно там е скрил всичко от онази кражба в банката.
— Ако е замесен, съмнявам се да е чак толкова глупав. Засега ще стоим настрана. Ако не му е чиста работата, скоро ще разберем.
— Оо, бъди сигурен, че не е чист.
— Ще видим.
Шаркай седеше върху бетонната стена, която ограждаше паркинга на булевард „Санта Моника“, и наблюдаваше внимателно осветената фасада на универсалния магазин отсреща, следейки кой влиза и кой излиза. Повечето бяха туристи и семейни двойки. Нито един сам. Никой, който ставаше за работа. Момчето на име Арсън, което ходеше нагоре-надолу, се обади: