— Изглеждаш добре, подстриган късо — каза Уиш, прекъсвайки мислите му. — Когато видях тази снимка, си спомних за брат си.
Бош погледна към нея, но не каза нищо. Постави снимката на мястото й и продължи да прелиства документите в папката, прочитайки от време на време по някое изречение от информацията, която му се струваше, че е за някой непознат, макар да беше за самия него.
— Открихме девет човека — рече Уиш, — които имат опит с тунелите от Виетнам и живеят в Южна Калифорния. Проверихме ги всичките. Медоус беше единственият, който веднага възбуди подозренията ни. Наркоман, имаше и криминално досие. Освен това беше работил нещо, свързано с тунели, дори след като се е върнал от войната. — Тя замълча за известно време, шофирайки, докато Бош четеше, после продължи: — Наблюдавахме го цял месец след обира.
— Какво правеше той през това време?
— Нищо определено. Може и да е завъртял някоя сделчица, но ние не успяхме да го спипаме. Ходеше до Венеция26 да купува хероин през три дена, но изглеждаше като да го взема за лична употреба. Ако е продавал, то поне нито един клиент не го посети вкъщи. Всъщност никой изобщо не го потърси през целия месец, докато беше под наблюдение. Дявол да го вземе, ако можехме да докажем, че пласира, щяхме да го задържим и да го попритиснем. По този начин можеше да изкопчим и нещо, свързано с оная работа в банката.
Тя отново помълча няколко минути, а после с тон, който според Бош беше предназначен да убеди по-скоро нея самата, отколкото него, каза:
— Не, той не продаваше.
— Вярвам ти — рече Бош.
— Ще ми кажеш ли какво търсим в Холивуд?
— Търсим някой възможен свидетел. А как преживяваше Медоус през този месец, докато сте го наблюдавали? Имам предвид как се е оправял с парите. Откъде е вземал средства, за да ходи до Венеция?
— Доколкото ни е известно, получавал е инвалидна пенсия от Службата за ветерани.
— Защо спряхте наблюдението след един месец?
— Не бяхме се добрали до нищо, дори не бяхме сигурни дали Медоус има нещо общо с цялата работа. Ние…
— Кой даде нареждането за прекратяване на наблюдението?
— Рурки. Не можеше…
— Аха, началникът.
— Остави ме да довърша. Не можеше да оправдае разходите по наблюдението, ако нямаше резултати. А бяхме ударили на камък навсякъде. Ти гледаш нещата отстрани, обаче бяха изминали два месеца от кражбата и все още нямахме сигурна следа. Вече бяхме почнали да мислим, че си губим времето напразно и нашите момчета са или в Монако, или в Аржентина. Каква полза да дебнем някакъв друсан несретник, който кротко си живее в бордея и само отскача до Венеция за доза нечист хероин. По онова време Медоус не се вписваше в картината. Затова Рурки прекъсна наблюдението му. Аз се съгласих, но сега мога да призная, че здраво се издънихме. Доволен ли си?
Бош не отговори. Той знаеше, че Рурки е постъпил правилно, прекъсвайки наблюдението. Никъде другаде погледът отстрани не е толкова добър, колкото в полицейската Работа. Той смени темата.
— Но защо точно тази банка? Мислила ли си някога по този въпрос? Защо „Уестленд Нешънъл“, а не „Уелс Фарго“ или трезора на „Бевърли Хилс Банк“? Вероятно в другите банки е имало повече пари. Казваш, че тези подземни тунели минават във всички посоки…
— Така е. Не зная обаче отговора на въпроса ти. Може би са избрали банка в центъра, понеже са искали да имат три дни на разположение, за да си свършат работата, а са знаели, че само банките в центъра не работят в събота. Вероятно само Медоус и приятелите му знаят отговора. А какво всъщност търсим из този квартал? В докладите ти не си споменал нищо за никакъв възможен свидетел. Освен това… свидетел на какво?
Вече бяха навлезли в квартала. От двете страни на улицата имаше зле поддържани мотели, които са изглеждали потискащо още когато са ги завършили строителите. Бош й посочи един такъв мотел на име „Синият замък“ и й каза да паркира отпред. Беше точно толкова неприветлив, колкото и останалите по улицата — един бетонен куб, проектиран някъде в началото на петдесетте години, боядисан в светлосиньо, с тъмносини корнизи, които бяха почнали да се рушат. Сградата беше двуетажна и по всичките прозорци висяха пешкири и други изпрани дрехи. Това беше място, където интериорът със сигурност основателно съперничи на екстериора, реши Бош. Имаше доста такива по булеварда — все места, където се събираха избягали от домовете си младежи, тъпчеха се по осем-десет в стая, като най-силните заемаха леглата, а останалите спяха на пода или във ваните. Имаше ги и щеше винаги да ги има.