— Искаш ли да се разходим до Чатсуърт? — запита той.
— Точно толкова, колкото ми се иска да се виждам с онази вещица, майката на Шаркай. По-скоро си мислех, че е време да сложим край на работния ден. Можем да намерим Шаркай и утре. Какво ще кажеш за вечерята, която не можахме да осъществим миналия път?
Бош искаше да се добере до Шаркай, но искаше също така да се добере и до нея. Беше права — и утре е ден.
— Звучи ми добре — рече той. — Къде ти се ходи?
— У нас.
Еленър Уиш живееше под наем в една къща на две преки от плажа на Санта Моника. Паркираха отпред и докато влизаха, тя каза на Бош, че макар да е доста близо, ако иска да види океана, ще трябва да излезе на балкона на спалнята й, да се наведе силно надолу и да гледа към булевард „Оушън парк“, долу вдясно. При това положение между двете жилищни сгради, които се намираха почти до самата брегова линия, можеше да зърне съвсем малка част от Тихия океан. От този ъгъл, обясни тя, би могъл също да надзърне и в спалнята на нейния съсед. Човекът бил бивш телевизионен артист, който в момента се препитавал от дребна търговия с наркотици, но през спалнята му минавала безкрайна процесия от жени. Това, разбира се, не били любителки на хубави изгледи. Тя каза на Бош да седне в хола, докато приготви вечерята.
— Ако обичаш джаз — рече Уиш, — ей там има един компактдиск, който скоро си купих, но още не съм го чула.
Той отиде до стереоуредбата, разположена върху рафтове близо до библиотеката, и взе новия диск. Беше „Да се влюбиш в джаза“ на Ролинс31 и Хари се усмихна вътрешно, понеже имаше същия вкъщи. Хубаво съвпадение. Той включи уредбата, пусна музика и започна да оглежда стаята. По мебелите имаше кувертюри в светли цветове и малки възглавнички с пастелен десен. Върху стъклото на масичката за кафе, която стоеше пред светлосиньо канапе, имаше разхвърляни книги по архитектура и списания за обзавеждане. Стаята беше подредена добре. На стената до входната врата висеше гоблен, поставен в рамка, на която се четяха думите „Добре дошли в този дом“. С малки буквички в единия ъгъл беше избродирано „Е.Д.С. 1970“ и Бош се запита какво ли значеше последната буква.
Той направи още едно психологическо заключение по адрес на Еленър Уиш, когато се обърна и погледна към стената над канапето. Там, в рамка от черно дърво, висеше репродукция на картина на Едуард Хопър32 „Нощна птица“. Бош нямаше тази картина у дома, но я познаваше добре, а дори понякога си мислеше за нея, когато беше затънал в работа по някой случай или пък беше дежурен. Той беше виждал оригинала в Чикагския музей и веднъж дори стоя пред нея и я гледа близо час. Един притихнал невзрачен човек седеше сам на бара в открито към улицата заведение и гледаше към друг клиент, който изглеждаше досущ като него, само че беше с жена. Някак си Бош оприличаваше себе си с този, първия човек. Аз съм самотникът, мислеше си той. Аз съм „нощната птица“. Със своите тъмни краски и сенки картината никак не подхождаше на този дом, помисли си Бош. Мрачната атмосфера контрастираше с пастелните тонове. Защо ли Еленър я държеше? Какво ли виждаше в нея?
Той огледа отново стаята. Нямаше телевизор. Само стереоуредба, списанията върху масата и книгите по рафтовете срещу канапето. Бош приближи библиотеката и надникна през стъклените вратички. Най-горните два реда съдържаха нашумели криминални романи от автори като Кръмли, Уилфорд и други. Той беше чел някои от тях. Отвори стъклената вратичка и извади една книга със заглавие „Заключената врата“. Беше чувал за нея, но не беше я видял, за да си я купи. Отвори на първата страница да види кога беше писана книгата и в миг разкри загадката с последната избродирана буква от гоблена. Там с мастило беше написано „Еленър Д. Скарлети, 1979“. Сигурно е запазила името на съпруга си след развода, реши Бош. Постави книгата обратно на рафта и затвори вратичката.
Книгите на долните два реда бяха предимно документални, върху истински случаи, исторически изследвания върху Виетнамската война и справочна литература на ФБР. Имаше дори книга с разследвани от Лосанджелиското полицейско управление убийства. Много от тези книги Бош беше чел, дори в една от тях той беше героят. Това беше книгата, написана от журналиста от вестник „Таймс“ Бремер, разглеждаща случая с така наречения Колач на козметички. Един тип на име Харвард Кендал беше убил за една година седем жени в долината Сан Фернандо. Всичките бяха или собственички на козметични салони, или просто работеха там. Той си набелязвал салона, проследявал жертвата до вкъщи и я убивал, като й прерязвал гърлото с наточена пиличка за нокти. Бош и партньорът му от онова време се бяха добрали до Кендал, понеже седмата жертва беше записала номера на колата му в бележника си същата нощ преди да бъде убита. Така и не разбраха защо го беше направила. Решиха, че вероятно е забелязала Кендал да държи под око салона от колата си. Беше записала номера от предпазливост, но не беше взела предпазна мярка да не се прибира сама вкъщи. Бош и партньорът му пипнаха Кендал по номера. Откриха също така, че беше прекарал пет години в затвора „Фолсъм“ заради серия палежи на козметични салони край Оукланд през 60-те. След това разбраха, че майка му работила като маникюристка в такъв салон, докато Кендал е бил още момче. Тя практикувала занаята си върху ноктите на невръстния Харвард и психолозите заключиха впоследствие, че той така и не успял да се отърве от това. От всичко дотук Бремер беше направил бестселър. И когато киностудията „Юнивърсъл“ реши да заснеме филм по книгата седмица след нейното излизане от печат, предложи на Бош и партньора му да им плати, за да използва имената им, както и тяхната техническа помощ. Парите станаха два пъти повече, когато от филма се роди телевизионен полицейски сериал. Партньорът му напусна участъка и се премести в Енсенада. Бош остана и вложи парите си в къщата на пилони на хълма, която гледаше надолу към студиото, от което беше получил парите. Той винаги беше виждал някаква необяснима симбиоза във всичко това.
32
Едуард Хопър (1882–1967) — американски художник, чиито творби отразяват с реалистични средства ежедневието. Картината „Нощна птица“ е от 1942 г. — Б. пр.