— Ей, как си?
— Горе-долу. Къде така?
— О, де да знам. Просто се разкарвам. Искаш ли да се повозиш при мен?
— Докъде?
— Ами знам едно местенце, където можем да отидем. Да останем малко насаме…
— Имаш ли стотачка у себе си?
— Не, ама имам петдесет долара, които да похарча за бейзбол.
— Подавач ли си, или хващач?
— Подавач съм. И съм си купил моя собствена ръкавица.
Шаркай се поколеба и хвърли едно око към пресечката, беше видял огънчето на цигарата. Вече го нямаше. Сигурно са готови за действие. Той погледна отново към часовника на ръката на мъжа.
— Хитро — рече Шаркай и се качи в колата.
Потеглиха на запад покрай пресечката, където трябваше да стоят Арсън и Чепа. Шаркай едва се удържа да не се обърне, но му се стори, че чува бръмченето на мотопедите. Те идеха отзад.
— Къде отиваме? — запита той.
— Е, не мога да се прибера вкъщи с теб, приятелю. Обаче знам едно място, където можем да отидем. Там никой няма да ни пречи.
— Хитро.
Спряха на светофара при „Флорес“, което накара Шаркай да си спомни за човека от онази вечер. Бяха близо до неговата къща. Арсън почваше да удря все по-силно. Това трябваше да спре, иначе щяха да утрепят някого. Надяваше се човекът да си даде ролекса мирно и тихо. Нямаше начин да се предскаже какво щяха да направят онези двамата. Както са се напушили с феноциклидин, сигурно са готови за кървави битки.
Изведнъж колата кривна в пресечката. Шаркай забеляза, че светофарът беше все още червен.
— Какво става? — остро запита той.
— Нищо. Уморих се да чакам, това е.
Шаркай реши, че вече не би било подозрително, ако се обърне назад. Нямаше мотопеди. Ах, копеленцата му, помисли си той. Усети напираща влага по челото си и първите признаци на страха. Колата зави надясно при „Барни’с“ и се отправи нагоре по хълма към Сънсет. После завиха на изток, а след това отново на север.
— Били ли сме заедно преди? — запита мъжът. — Изглеждаш ми познат. Не помня добре, може би сме се виждали някъде?
— Не, никога не съм… Не мисля.
— Я ме погледни.
— Какво? — Шарай беше стреснат от въпроса и острия тон на мъжа. — Защо?
— Погледни ме. Познаваш ли ме? Виждал ли си ме преди?
— За какво е всичко това бе, човек? Казах вече — не.
Мъжът отби от улицата и навлезе в източния край на паркинга зад „Холивуд Боул“35. Мястото беше безлюдно. Той караше бързо и мълчаливо към тъмния северен край. Ако това ти е спокойното местенце, помисли си Шаркай, значи тоя „Ролекс“ на ръката ти не е истински, мой човек.
— Ей, какво правим тук бе, човече? — рече Шаркай. Вече мислеше как да се измъкне. Беше сигурен, че Арсън и Чепа, както се бяха издокарали, вече сигурно са се изгубили. Беше останал сам с този човек и искаше да се чупи.
— Залата е затворена — каза Ролекса. — Обаче аз имам ключ за гримьорната, загряваш ли? Само ще минем тунела под Кахуенга и близо до мястото, където излиза, ще свием по една пътечка. Няма да ни види никой. Аз работя там и знам, че по това време няма хора.
За момент Шаркай се замисли дали да не пробва и да нападне мъжа сам, но веднага реши, че няма да се справи. Освен ако не го изненада по някакъв начин. Щеше да изчака. Мъжът угаси двигателя и отвори вратата на колата. Шаркай също отвори своята врата, слезе и се огледа из тъмния паркинг. Търсеше двете светлинни на мотопедите, но не ги видя. Ще се пробвам сам с тоя тип, когато преминем оттатък, реши Шаркай. Трябваше да предприеме нещо. Или да му скочи, или поне да избяга.
Отправиха се към надписа, който гласеше „За пешеходци“. Отпред имаше бетонна пристройка с отворена врата, а след нея стълби. Докато слизаха надолу по стъпалата, мъжът с ролекса постави ръка на рамото на момчето, а след това я премести върху врата му с бащински жест. Шаркай усещаше студенината на металната верижка.
— Сигурен ли си, че не се познаваме, Шаркай? — запита мъжът. — Може би сме се виждали някъде?
— Не бе, човек, казвам ти, никога не съм те виждал.
Бяха стигнали почти до средата на тунела, когато Шаркай изведнъж осъзна, че не беше казал името си на мъжа.
ЧАСТ ПЕТА
Четвъртък, 24 май
Хари не беше го правил отдавна. В спалнята на Еленър той се държа непохватно, като мъж, който е твърде предпазлив и е забравил уменията си. Както винаги, когато беше за първи път с някоя жена, не се представи добре. През цялото време тя трябваше да го напътства с ръце и да шепне. Накрая той почти беше готов да се извини, но не го направи. Притиснаха се един о друг и задрямаха, а Хари усещаше аромата на косата й. Същият ябълков аромат беше усетил у тях в кухнята предната вечер. Бош се беше увлякъл по нея и му се искаше да вдъхва този аромат всяка минута. Не след дълго той я събуди с целувки и двамата отново се любиха. Този път мина без напътствия, а и тя не се нуждаеше да използва ръцете си. Когато приключиха, Еленър му прошепна: