— Можеш или да ми помогнеш, или да се разкараш — каза Фин, поглеждайки през рамо.
Другата ръка на охранителя посегна към телескопичната палка на колана му.
Фин реагира инстинктивно, като го фрасна в носа, при което беше възнаграден в рев от болка.
— Какво става тук? — В стаята влезе слаб мъж с добре поддържан мустак, следван от рецепционистката, и погледна с ужас охранителя, който беше притиснал носа си с тлъстите си къси пръсти. По килима капеше кръв.
— Покажете ми как се работи с това — настоя Фин, след като се досети, че мъжът е нощният управител. — Трябва да върна записа. Клиентът ми изчезна от лобито. Доктор Белман. От делегатите на конференцията.
Гневната физиономия на управителя се смени с тревожна. Той бързо нареди на рецепционистката да изведе охранителя и да се погрижи за него, след което застана до Фин и нервно затрака на клавиатурата. На табелката на ревера му пишеше „Кристиан Дешан“.
— Лобито. Превъртете последните десет минути — нареди Фин. — Търся млада жена с червена рокля.
Дешан се подчини. Мониторът, показващ картина от лобито, започна да превърта назад с четирикратно по-висока скорост от нормалното.
— По-бързо — настоя Фин.
— Разбира се. — Дешан избърса изпотеното си лице с опакото на дланта си. Картината се ускори още повече.
— Ето. Стоп. Дайте напред.
Фин впери поглед в екрана. Д-р Белман и новата ѝ приятелка влязоха в дамската тоалетна, следвани плътно от Фин, който влезе през съседната врата. Двете излязоха секунди по-късно, като се кискаха като ученички, и тръгнаха към асансьорите. Докато минаваше покрай масата, Белман небрежно протегна ръка, сякаш да остави нещо малко под надвисналите листа на папратите — несъмнено брошката. Докато влизаха в асансьора, двете се целунаха, разсмяха се и се целунаха отново.
Управителят погледна Фин.
— Може би не е толкова сериозно?
Фин изсумтя.
— Разберете къде са отишли.
Камерите ги засякоха отново, докато излизаха от кабината на третия етаж и вървяха по коридора, хванати за ръце. Влязоха в стая в другия край — номер 348. Фин грабна телефона на бюрото и набра вътрешния номер. След четвъртото позвъняване се включи гласова поща. Опита отново, но със същия резултат.
— Телефонът може да се заглуши, за да не безпокои гостите — обясни Дешан.
— Дайте ми данните на другата жена.
Дешан се поколеба.
— Кажете ми коя е тя, по дяволите.
Дешан трепна.
— Добре. Но трябва да идем на рецепцията. — И излезе забързано от стаята.
Фин го последва до рецепцията, където системата за резервации показа, че компаньонката на д-р Белман се е регистрирала под името г-ца Карла Форензи. Американка, на трийсет години и записана като делегат на конференцията от Департамента за изследване на мозъка и когнитивни науки към Масачузетския технологичен институт. Домашният ѝ адрес беше апартамент в Кеймбридж, Масачузетс. Фин снима екрана с телефона си и благодари на управителя, като му се извини за причинените неприятности.
— Не съм аз пострадалият — отвърна Дешан.
— Черпете го едно питие от мен.
Фин излезе от рецепцията и се качи на третия етаж.
— Госпожице Белман? — Отговор не последва. Той почука отново на вратата на стая 348, този път по-силно. — Госпожице Белман, трябва да се уверя, че сте добре. Ако не отговорите, ще бъда принуден да вляза със сила.
Тишина. Фин долепи ухо до дъбовата врата. От другата страна не се чуваха никакви звуци. Абсолютно нищо.
Нямаше избор. Протоколите бяха стриктни и негов дълг беше да гарантира безопасността ѝ през цялото време, отбелязано в договора. Ако нарушеше правилата, рискуваше да изгуби заплащането си. Едно слизане до рецепцията за резервна карта щеше да му коства жизненоважни минути, а за това не можеше да става и дума. Той отстъпи крачка назад, извади беретата от скрития кобур под лявото си рамо, свали предпазителя и прицели дясната си пета в ръба на вратата, няколко сантиметра под ключалката. През осемте тура в Ирак това движение се беше превърнало в негова втора природа. Рамката се пръсна по дължина и вратата рязко се отвори. Хванал пистолета с две ръце, Фин пристъпи в стаята.
Лампите светеха, леглото беше оправено, големият прозорец беше широко отворен и спускащите се до пода завеси се полюшваха на топлия ветрец. Фин хвърли бърз поглед през отворената врата на банята. Беше празна. Огледа стаята — нямаше никакъв багаж или лични вещи. На килима до леглото имаше червена обувка с висок ток — на Белман.