Като си даваше само смътно сметка за тревожните гласове на другите гости, които излизаха в коридора зад него, Фин отиде при прозореца, дръпна завесата и видя две клатещи се въжета, закрепени някъде на горните етажи. Погледна през перваза и видя, че въжетата се спускат към малка пешеходна алея, която водеше покрай сградата към по-широка сервизна улица зад хотела. Чу звуци на борба и приглушени женски викове, идващи откъм ъгъла.
Прибра пистолета, хвана по-близкото въже, придърпа го към себе си и го прекрачи. Прекара го през дясното си бедро и лявото си рамо. После го хвана с лявата си ръка на нивото на главата си и с дясната долу и се спусна заднешком, преодолявайки петнайсетте метра до алеята само за четири секунди, като се отблъсна само два пъти от стената.
В мига, в който краката му докоснаха земята, от сенките излязоха двама маскирани с бойни ножове в ръце. Дългите остриета проблясваха на мигащата светлина на една самотна улична лампа. Фин веднага разбра, че са го очаквали. Посегна за пистолета си, но видя експлозия от звезди, когато трети нападател, когото не бе забелязал, го цапардоса с нещо по тила. Фин се просна по очи на паветата. За миг изгуби съзнание, после рефлексите заработиха сами. Той се претърколи няколко пъти и отново посегна за оръжието си. Чу звук на метал върху кост и изгуби напълно чувствителността на дясната си ръка, когато стоманено острие го прониза под рамото. Замахна слепешком с лявата си ръка и фрасна нападателя си в скулата, но докато го правеше, второ острие го прониза между ребрата.
Усети вкуса на кръв да се надига в гърлото му и чу свистенето на въздух през прободната рана в десния си дроб, но продължи да размахва юмруци към тримата, които се бяха скупчили над него.
Вече нямаше болка, а само сляпа демонична ярост, докато се опитваше да ги докопа. Щеше да размаже черепите им с голи ръце.
Ударите им продължиха да се сипят, но за Фин те сякаш отскачаха от непробиваемата му кожа. Чувстваше се неуязвим. После изведнъж през тялото му сякаш премина ток. Изпълни го течен огън и той изкрещя като дивак в нощта.
4.
На лампите в малката лаборатория в мазето им трябваха пет минути, за да засветят с пълна сила. Целта беше да имитират изгрев на екватора. Влизането на д-р Ларс Холст в четири сутринта доведе утрото два часа по-рано и наруши естествения ритъм на обитателите на помещението. Събудени от най-дълбокия си сън, петте макака резус — три мъжки и две женски — се събудиха и замигаха, уморени и объркани. Нямаше я обичайната врява за храна, докато се прозяваха и протягаха, преди да се изправят сковано.
Холст нарочно остана с гръб към тях и забърза да подготви оборудването. На все още смътната светлина умът имаше склонност да възприема миниатюрните им черти като изнервящо човешки. Той извади стоманената топка от шкафа, сложи я на изолираната рамка в ъгъла на една празна клетка на работната маса в центъра и я свърза със захранването. След това взе от хладилника контейнер с нарязани плодове и го изсипа в дистанционно управляваната хранилка до топката. Миризмата на любимото лакомство събуди макаците от дрямката им. Миниатюрни ръце посегнаха през решетките на другата клетка, последвани от хор гладни и настоятелни крясъци.
— Добре, добре. Чакайте малко — каза Холст със същия изпълнен с обич и нетърпение тон, с който говореше на собствените си малки деца в Лондон.
Макаците обаче не млъкваха.
Като се мъчеше да не им обръща внимание, Холст извади камера и малък триножник от куфарчето си и експериментира от няколко ъгъла, докато намери най-добър изглед към клетката. Сега идваше ред на трудната част. Кой от макаците щеше да се представи най-добре? Нямаше време да провежда експеримента повече от един или два пъти. Беше се уговорил да се срещне с Дрекер в пет сутринта, а самолетът му излиташе от летището на Копенхаген в шест и четиресет и пет. Щеше да извърши процедурата по-рано, но никога досега не я беше изпробвал върху животно, което не е напълно отпочинало, а не можеше да изключи вероятността един уморен мозък да доведе до малко вероятен, но въпреки това неприемлив риск от неуспех.
Уили, Мърл, Доли, Джун и Джони. Холст беше направил грешката да кръсти макаците на любимите си кънтри певци и през трите години неусетно беше започнал да им приписва характерните за любимците му черти. Уили беше тихият, Джони имаше склонност да изпада в мрачни настроения, Доли беше екстроверт, а Джун и Джони бяха влюбени. Ако се беше придържал към обичайните М1, Ж1, М2 и т.н., този момент щеше да е много по-лесен.