— Според нас следващият импулс ще е много помощен от предишния. Може би сто пъти по-мощен. Може би хиляда. И ако въздействието му върху Юрий е пропорционално…
— Той ще умре — довърши изречението младата жена.
Мор не отговори. Нямаше нужда.
Струваше й се невъзможно. Невъобразимо несправедливо. Да преживее всичко това, само за да умре накрая. Не можеше да приеме, че детето ще свърши така. Трябваше да има начин да го спасят. Трябваше.
Чуваше, че Мор говори, ала умът й се беше вцепенил.
— Тук е заложено много повече от живота на Юрий — продължаваше той. — Трябва да се дистанцираш, да не влагаш емоции.
Някога тя се гордееше с това си качество.
— Само не ми казвай да гледам нещата в цялостна перспектива — тросна се Лейдлоу. — Да речем, че легендата е вярна, че е история, а не метафора. Ще загинат милиарди, ако допуснем грешка. Стотици милиони от тях ще са деца като Юрий.
Пое дълбоко дъх, опита се да се овладее, както можеше едно време, и попита:
— Какво искаш да направя?
— Наредено ми е да ти дам следната заповед: настройте часовниците си да отброяват оставащото време независимо един от друг. Ако не получите друго нареждане от нас преди часа нула, трябва да унищожите камъка и да заровите останките в най-дълбоката дупка, която намерите.
— Добре ясно ми е, че си получил такива инструкции. Но ти какво искаш да направим?
— Още не знам — въздъхна Мор. — Струва ми се, че всички ужасно се заблуждават, но не мога да те моля да нарушиш заповедта. Не и без категорично доказателство.
Лейдлоу разбираше и какво иска да й каже, и защо го премълчава.
— Направете си собствени заключения — прибави той. — Вземете решение, за което после няма да се разкайвате, и ми съобщете дали можете да изпълните това, за което ви моля.
Даниел мълчеше. През прозореца виждаше жителите на Сан Игнасио в спускащия се здрач. Децата се готвеха за коледна процесия. Прииска й се да отиде да види Юрий.
— Добре — каза накрая.
— Благодаря — каза Мор.
Лейдлоу прекъсна връзката, прибра телефона и примига да спре сълзите, които напираха в очите й.
55.
Хоукър седеше на стъпалата пред къщата и гледаше процесията на улицата. Децата от селото разиграваха пътя на Богородица и Йосиф до Витлеем. Едно момченце носеше дълга синя роба, облечено в бяло и жълто момиченце яздеше магаренце след него. Останалите ги следваха. Юрий също беше в процесията.
Момчето, което играеше Йосиф, гледаше сериозно и водеше магарето от врата на врата, учтиво чукаше и питаше дали има habitaciones en la posada — „място в хана“.
И децата от групата затаяваха дъх в очакване, ала навсякъде им отговаряха отрицателно. Накрая, в една къща близо до черквата, на прага се появи жена, която погледна невръстните Мария и Йосиф, усмихна им се и каза:
— Si.
И децата обезумяха.
След няколко минути празникът вече беше в разгара си, свиреше музика, децата чупеха пинятата4, за всички имаше ядене и пиене. В дните преди Коледа такива сцени можеха да се видят из цяло Мексико.
В маянски села като онова, в което за кратко бе живял Макартър, празнуваха нещо друго — зимното слънцестоене и наближаващия край на маянския календар.
Сцени на радост и щастие, навсякъде. Хоукър се питаше какво ли ще си помислят, ако научат онова, което знае той.
Юрий го видя и му се усмихна. Хоукър му махна с ръка и момчето продължи да тича и да играе с другите като съвсем нормално дете.
Такова градче може би щеше да е рай за русначето. Имаше електричество, но уредите бяха малко. Няколко електрически крушки по улицата, тук-там по някое радио, телевизор и телефон, ала нищо подобно на големите градове.
Когато всичко това приключеше, навярно можеха просто да оставят Юрий тук, да позволят на семейството, което в момента се грижеше за него, да го осинови и така да му дадат възможност за пръв път да живее нормално. До известна степен самият Хоукър нямаше нищо против да остане в селото.
Прогони тази мисъл от ума си, надигна се и пресече улицата. Влезе в черквата с намерението да види как е Макартър и с изненада завари Даниел да пали свещ пред олтара.
Носеше памучна рокля на червени и черни щамповани цветя, която сякаш беше ушита специално за нея. Дългата й кестенява коса се спускаше върху раменете. Едва я позна.
— Даниел?
Тя се обърна.
— Каква си само!
4
Традиционен мексикански обичай, при който се чупи обикновено направено от папиемаше животно, пълно с бонбони, сладки и играчки. — Б.пр.