Очите му изведнъж се замъглиха, насълзиха се и започнаха да парят. Той запремигва и се отпусна назад. Болеше го цялото тяло. Записа бележките си и насочи вниманието си към следващата серия йероглифи. Сториха му се познати, всъщност беше сигурен, че ги знае, ала не можеше да проумее значението им.
Странно усещане — като да не си в състояние да си спомниш името на човек, когото познаваш добре. Професорът проследи очертанията на първия знак с показалец, като се надяваше, че така ще размърда паметта си, но не му хрумна нищо. Начерта го с треперещата си ръка, ала умът му продължаваше да е празен.
Ядоса се. Това, което се опитваше да направи, беше почти невъзможно без база данни или поне старите му тетрадки. Или каталог на известните йероглифи. Само че тук не разполагаше, с нищо друго, освен изневеряващата му памет.
Отново се облегна назад. Въпреки топлината на избата започваше да го тресе и както често се случва с болен, чиято температура бързо се покачва, имаше чувството, че замръзва.
Спусна ръка към крака си и докосна раната. Тя отново пареше от инфекцията, беше подута и болеше при пипане.
Какво бе направил?
В напразен, отчаян опит да чуе пак гласа на жена си беше престанал да взима лекарствата, които му даваше Даниел. Болестта веднъж вече му бе върнала жена му или поне така си мислеше, болестта и камъкът, проводникът във времето. Но когато постепенно започна да оздравява, лицето й изчезна, гласът й вече не звучеше в главата му. Все едно се събуждаше от сън и му се искаше пак да заспи и да сънува същото. А той не можеше да си го позволи.
Затова прекъсна антибиотиците с надеждата да я види отново. Ала резултатът беше усилваща се треска и замъглен ум — в момент, в който всички имаха нужда умът му да е максимално ясен.
58.
На празника отец Доминго вдигна голям шум около Хоукър и Даниел. Местните жени не можеха да повярват, че тя е на повече от трийсет и още не е омъжена, и настояха да танцува с неколцина от тамошните мъже, после разбраха, че е дошла с Хоукър, и си поставиха за цел да ги карат да танцуват заедно и да пият колкото се може повече.
Към полунощ веселбата започна да утихва и двамата се озоваха сами на уличката пред къщата, в която ги бяха настанили.
Облегнаха се на стената един срещу друг.
Хоукър съзнаваше, че макар да е пленен от очарованието на Даниел, душата му е в смут. Събитията от последните дни не му даваха мира, а и появата на Арнолд Мор в Африка, кой знае защо, не излизаше от ума му.
— Давам едно песо, за да науча за какво мислиш — предизвика го Даниел.
— Просто за нещо, което Мор ми каза в Африка — отвърна той.
— Какво?
Хоукър се поколеба за миг, после каза:
— „Чувствам, палци ме сърбят“.
— „… значи злото е на път“ — довърши тя. — Бредбъри5?
— Всъщност е от „Макбет“.
— Шекспир? — Даниел се усмихна. — Изненадваш ме.
— И аз поназнайвам едно-друго.
— Така изглежда. Като Макбет ли се чувстваш?
— Вещиците му казват тези думи, след като става предател и убива краля — отвърна Хоукър.
— Ти, не си нито предател, нито убиец, и Арнолд Мор със сигурност няма такова мнение за теб.
Навярно имаше право. Мор наистина го беше наел да спаси най-скъпия за него човек на този свят, — нея.
— Някои хора няма да се съгласят с тебе, обаче имам предвид друго — поясни Хоукър. — Макбет е верен воин, смазал враговете на краля, докато вещиците не разпалват амбициите и самолюбието му, като му съобщават, че скоро ще стане крал. Въпросът е дали изобщо е щял да направи нещо, ако те са си държали устите затворени.
Лейдлоу се досети накъде клони.
— Мислиш си за камъните и нас, и за пергамента на отец Доминго. Боиш се да не се подведем, така ли?
— Не вярвам в предопределението — заяви той. — Но хората могат да бъдат манипулирани да правят неща, които иначе не биха направили никога.
Даниел си пое дъх и се вгледа в очите му.
— Предопределението и съдбата не са непременно нещо лошо. Къде щях да съм аз, ако ти не се беше появил в моя живот?
5
В България романът на Рей Бредбъри е издаден под заглавието „Нещо зло се задава“. — Б.пр.