— Къде?
— Да обясниш поведението си.
Сложи тежката си длан върху рамото на Саравич и го насочи към задната врата на колата.
„Ето значи как ще свърши“, помисли си Иван. Щеше да изчезне в снежната московска нощ. И може би нямаше да го намерят, докато снегът не се стопи през пролетта.
Мазератито се вля в трафика и прекоси Москва река. След малко спряха в самия център на Червения площад.
Наистина ли щяха да го направят тук? Сигурно, ако искаха да пратят послание на някого.
До тях спря друга кола, идваща от обратната посока. Спря толкова близо, че вратите и на двата автомобила не можеха да се отворят.
Гора отвори прозореца си, каза нещо и бързо взе нещо, подадено му от пътника в другата кола. После нареди на шофьора:
— Карай.
Щом мазератито потегли, Гора се обърна към Саравич и му връчи плик с въздушни мехурчета.
— Имаш още един шанс. Заповедта идва направо от ФСС.
— И каква е?
— Намери момчето и го върни в Научната дирекция. Ако не можеш да го заловиш, убий и него, и всички, които са се докосвали до него.
Саравич отвори плика. Паспорт, пари, инструкции.
— Вече не се занимавам с такива неща — каза той. — Предай им да пратят някой от техните.
— Ти се опозори — гневно заяви Гора. — Петров ти е брат.
— Природен — поправи го Иван.
— Няма значение. Провалът все пак се дължи на твой роднина. Така че ще платиш ти.
Саравич погледна през прозореца. Знаеше, че е направил много, че се е отказал от много за Съветския съюз. Но въпреки че беше посветил живота си на работата, сега името му бе опозорено. От друга страна, вече не му пукаше за неща като чест и достойнство. Какво изобщо му бяха донесли те?
— В Мексико Сити ще те чакат — продължи Гора. — Момчетата ще се подчиняват на нарежданията ти, но нямаш право да ги напускаш. Разбра ли ме?
Разбираше, естествено. „Момчетата“ щяха да са от девети отдел на ФСС — убийци, получили заповед да ликвидират всеки, когото им посочи. После щяха да очистят самия него, ако не върнеха момчето в Русия. А и даже да го върнеха.
— Може би си мислиш, че няма какво да губиш, обаче не забравяй за племенниците си — продължи Гора. — Ако не направиш необходимото, ще пострадат те.
Саравич впери очи в Гора, но той дори не мигна. Не се шегуваше. Иван пъхна плика в джоба си и отново се обърна към прозореца. Наближаваха международното летище. Щяха да го качат на самолета, без дори да му позволят да се отбие вкъщи.
Явно нямаше мира за нечестивците2.
28.
Деветметровата рибарска лодка пореше водите на Мексиканския залив с изненадваща грация — изненадваща, защото самият съд беше очукан двайсетгодишен ветеран с олющена боя и корозирал от солената вода корпус. Дори двигателите се бяха задавили, когато Даниел ги запали, и при малък ход пуфтяха като стар трактор.
Но щом натисна дроселите напред, двата извънбордови двигателя направо запяха. И сега, докато плаваха в сравнително спокойното море и оставяха дълга пенлива диря след себе си, Даниел започваше да изпитва усещане за увереност и свобода. Същите чувства се отразяваха на лицата на поне двама от тримата й спътници.
Макартър отново приличаше на себе си, усмихнат и избръснат. Компресите и ударните дози антибиотик през последните два дни, изглежда, бяха пречупили гръбнака на инфекцията му. Хапчетата за сън му бяха помогнали донякъде и сега почти не се различаваше от човека, когото Лейдлоу си спомняше.
И Юрий изглеждаше по-щастлив, също като на товарния кораб за Филипините. Даниел си мислеше, че ако момчето наистина вижда или усеща енергийни полета, както твърдеше руският капитан, дори сънливо градче като Пуерто Азул би могло да е свръхсилен стимул за него.
Вярно, аутистите страдаха от подобно сетивно претоварване, но за Юрий беше още по-тежко. Дори в тиха тъмна стая той беше бомбардиран от електромагнитни вълни, невидими и недоловими за другите. Домакински уреди, мобилни телефони, електропроводи, всичко, свързано с електричество, генерира слабо магнитно поле. Ако човек вижда, чува или усеща тези неща, както може би можеше Юрий, за него модерният свят би трябвало да е като стая, в която всички едновременно се надвикват, надуват тромпети и удрят чинели.
Но тук нямаше много такива неща и изглеждаше, че откритото море му носи покой.
Само Хоукър не беше доволен. Стоеше на носа, ровеше в шкафовете с оборудване и с всяка следваща находка все повече се разочароваше. По някое време се пресегна към едно корозирало петно върху корпуса и отчупи голяма ръждива люспа.