Измъкна снимка с оръфани краища и я подаде на Кърк. Той я погледна и възкликна:
— Картината на Белак от синагогата в Прага! По дяволите, как…
— И това не е всичко — победоносно продължи Арчи. — Има още две. — И хвърли две избелели черно-бели снимки на масата, сякаш раздаваше карти на покер. — Някакъв замък… и погледни тази.
— Портрет — промълви Том. — Онзи, който е търсил баща ми. Дъщерята на Химлер.
— Не е нещо особено, нали? — засмя се Арчи.
— Има ли нещо написано отзад? — попита Том и обърна снимката.
— Не. Проверих. Но виж това. — Арчи посочи плика. На гърба имаше име и адрес на подател, написани със ситен, почти нечетлив почерк. Черното мастило беше станало тъмнокафяво, а бялата хартия бе пожълтяла и крехка. — Кицбюел. Австрия.
— Браво, Арчи! Гениално. — Кърк го погледна. — Беше прав, че не трябва да ги показваш на Търнбул. Докато не разберем защо Ренуик иска картините, трябва да ги пазим в тайна.
— Точно така, по дяволите — съгласи се Арчи, а после изведнъж млъкна, сякаш се бе готвил да добави нещо, но е променил решението си.
— Какво има?
— Нищо. Само че колкото повече неща разкриваме, толкова по-неприятно става. Защо не оставим цялата каша на Търнбул и да не се замесваме?
Последва дълго мълчание. Том пъхна снимките в плика, после извади ключодържателя си и го сложи на масата между двамата.
— Знаеш ли какво е това?
— Прилича на шахматна фигура. Топ. От слонова кост.
— Баща ми ми го подари няколко седмици, преди да почине. Едно от малкото неща, които ми е дал. Знам, че изглежда странно, но се сещам за него всеки път, когато го докосна в джоба си. Сякаш е частица от баща ми. — Погледна Арчи в очите. — Каквото и да прави Ренуик, това е свързано с нещо, върху което е работил баща ми. Нещо важно за него. Частица от него. Така че нямам намерение да седя със скръстени ръце и да гледам как Ренуик го открадва, както ми отне всичко друго. Що се отнася до мен, аз вече съм замесен.
23.
Хотел „Четири сезона Кемпински“, Мюнхен, Германия
7-и януари — 15:07
Хари Ренуик влезе в хотела и отиде на рецепцията. Портиерът — носеше пенсне със стоманени рамки — го погледна уморено. Ренуик забеляза, че златните кръстосани ключове на ревера на черното му сако са обърнати наопаки. Това предполагаше края на дълго и трудно дежурство.
— Guten abend, mein herr2.
— Guten abend. Дойдох да се срещна с господин Хехт.
— А, да. — Мъжът веднага заговори на английски. — Той ви очаква, господин…
— Смит.
— Смит, да. — Портиерът се усмихна разсеяно, докато преглеждаше имената на екрана пред себе си. — Господин Хехт е в апартамент „Белвю“ на седмия етаж. Асансьорите са от другата страна на фоайето. Ще му позвъня и ще му кажа, че сте тук.
— Благодаря.
Служителят — ръката му леко трепереше от умора — посегна към телефона, а Ренуик се обърна и тръгна към асансьорите в отсрещния край на фоайето.
Хотелите винаги го изнервяха. Не заради повишения риск за безопасността му. Всъщност предлагаха множество маршрути за бягство и удобството на анонимността, но го обиждаха в естетическо отношение. Ренуик смяташе, че хотелът като институция е творение на Франкенщайн, незаконно дете на чудовищен брак между идеализираното виждане за британски колониален клуб и безкомпромисната функционалност и грозотия на пътническа зала в летище.
Въпреки че беше луксозно, фоайето беше безлично, някак фалшиво и шаблонно. Тъмната ламперия беше ламинат, дебел само няколко милиметра. Бежовият мокет беше безвкусен и стандартен. Копията на антики бяха „небрежно“ разпръснати тук-там. Мебелите от изкуствен махагон бяха грозни и ръбести, без изящност и финес, а столовете бяха тапицирани с внимателно съчетана палитра от неутрални червени, златисти и кафяви тонове. Обиждаше го самата безобидност. Дори музиката в асансьора беше внимателно стерилизирана — сложни оркестрови изпълнения, сведени до сладникаво соло на флейта. Неразпознаваемо. Непоносимо.
На седмия етаж имаше табела с надпис къде се намира апартамент „Белвю“. Ренуик почука на вратата и Хехт отвори. Ренуик се вторачи в него, не можеше да разбере дали озъбената му гримаса е искрена усмивка, или страничен ефект от белега му. Хехт протегна дясната си ръка, но Ренуик му предложи лявата. Все още не можеше да позволи на други да докоснат неестествената твърдост на протезата му. Хехт кимна за извинение и смени ръката.