— Не, сър, всичките са в дрешника — печално отвърна Ханк.
— Добре — каза баща му, затвори вратата и я заключи.
Ханк остана да стои гол в стаята си.
— Ама че работа! — промърмори той.
— Скачай в леглото — нареди баща му от коридора.
Питър стигна при къщата на госпожа Фоли към девет и половина, скрит под огромен дъждобран и моряшка шапка. Стоеше като някакъв малък противопожарен кран, кихаше и тихо оплакваше съдбата си. Прозорците на горния етаж на къщата светеха топло. Питър изчака половин час, гледаше блестящите от дъжда нощни улици.
Накрая мокрите храсти зашумоляха и се мярна нещо белезникаво.
— Ханк? — попита храстите Питър.
— Да. — Ханк излезе на открито.
— Господи! — зяпна го Питър. — Та ти… ти си гол!
— Тичах през цялото време — каза Ханк. — Татко не ме пусна.
— Ще пипнеш пневмония.
Светлините в къщата угаснаха.
— Крий се! — тихо извика Ханк и се метна зад храстите.
Зачакаха.
— Пит — каза Ханк, — имаш панталони, нали?
— Разбира се — отвърна Пит.
— Е, нали си с дъждобран. Никой няма да разбере, ако ми ги дадеш.
Питър събу панталоните си без особен ентусиазъм. Ханк ги нахлузи.
Дъждът утихна. Облаците започнаха да се разкъсват.
След десетина минути от къщата се измъкна дребна фигура с голям хартиен плик, пълен с нещо.
— Той е — прошепна Ханк.
— Ето го! — викна Питър.
Сирачето побягна.
— След него! — извика Ханк.
Подгониха го през кестените, но сирачето бе много бързо; изкачи склона на дерето, прелетя през нощните улици на града, покрай разпределителната станция и фабриките и стигна до пустия панаир. Ханк и Питър изоставаха здравата — Питър се омотаваше в тежкия дъждобран, а Ханк беше замръзнал от студ. Шляпането на босите му крака отекваше из целия град.
— По-бързо, Пит! Не бива да му позволим да стигне виенското колело! Стане ли отново възрастен, нищо няма да докажем!
— Бързам! — Но Пит изоставаше все повече и Ханк продължи самичък в оправящото се време.
— Нъцки! — подразни ги сирачето и полетя като стрела напред, превърна се в сянка в далечината. И ето че изчезна сред шатрите.
Ханк спря на края на панаира. Виенското колело се издигаше нагоре и нагоре в небето, сякаш потъналата в мрак земя бе уловила огромна звездна мъглявина, която сега се въртеше напред вместо назад, а в една от черните кабини седеше Джоузеф Пайкс, горе, отстрани, долу, отстрани и пак горе, и се смееше на мъничкия Ханк долу, а ръката на дребния сляп гърбушко лежеше на лоста на ревящата черна машина, която караше колелото да се движи и движи. Централната пътека на панаира бе съвсем пуста заради дъжда. Въртележката бе неподвижна, но музиката й гърмеше. А Джоузеф Пайкс ту се издигаше в небето, ту се спускаше надолу, и с всяка обиколка ставаше с една година по-голям, смехът му се променяше, гласът му зазвуча по-дълбоко, променяше се лицето му, костите на черепа му, злите му очи, рошавата му коса; седеше в черната кошница и летеше по кръга нагоре-надолу, смееше се в черното небе, раздирано от време на време от последните мълнии на отиващата си буря.
Ханк се втурна към гърбушкото до машината. По пътя грабна пръта на една палатка.
— Хей! — изкрещя гърбушкото.
Черното виенско колело продължаваше бясно да се върти.
— Хей, ти! — извика гърбушкото и се опита да го хване.
Ханк го удари по капачката и отскочи назад.
— Ох! — изкрещя мъжът и падна напред. Опита се да стигне до лоста и да спре виенското колело. Когато протегна ръка, Ханк се втурна и с все сила стовари пръта върху пръстите му. Удари го два пъти. Мъжът хвана ударената си ръка с другата и зави от болка. Зарита към Ханк. Ханк сграбчи крака му, дръпна, гърбушкото се подхлъзна в калта и падна. Ханк с крясък го удари по главата.
Виенското колело продължаваше да се върти.
— Спри, спри колелото! — извика Джоузеф Пайкс/господин Кугър, докато летеше нагоре към буреносното студено небе във въртящото се съзвездие от електрически крушки.
— Не мога да помръдна — изстена гърбушкото. Ханк скочи върху гръдния му кош и двамата се вкопчиха един в друг, блъскаха се, ритаха и хапеха.
— Спри го, спри го! — закрещя господин Кугър, но този път с друг глас, докато се спускаше и с ужас се издигаше отново към ревящото небе. Вятърът виеше между дългите черни спици. — Спри, спри, моля те, спри колелото!
Ханк отскочи от лежащия на земята гърбушко. Хвърли се към спирачката, заудря я, опита се да я заклещи, пъхна някакви железа, опита се да дръпне лоста с въже, като от време на време риташе пълзящото хленчещо джудже.