— Дадох ти двайсет милиграма валиум, за бога. Има меко успокоително действие.
Демарко сви рамене.
— Може да се дължи на дясното кроше в челюстта. Възможно е също така Инман да е ударил главата ми няколко пъти в пода.
— Това сега ли си го измисли?
— Започвам да си припомням отделни детайли. И не съм тичал подир шибаната кола. Да ти приличам на лабрадор? Исках да видя накъде ще завие на ъгъла.
— Освен това си видял и разпознал автомобила на Бони, паркиран на улицата.
— Точно така.
— И си се приближил към колата с извадено оръжие.
— Доколкото си спомням.
— Значи си бил въоръжен, когато Инман те е фраснал в кухнята.
— Едва ли — отвърна Демарко.
— Обаче пистолетът е бил у теб, когато си излязъл навън.
— Ето още едно петно в паметта ми. Явно съм взел оръжието от спалнята по някое време. И после съм излязъл в двора със залитане.
— Така ли си го спомняш вече?
— Просто се опитвам да запълня дупките. Малко неща са напълно сигурни.
— Така изглежда.
— Когато видях Бони с прерязано гърло, сякаш получих шамар за събуждане.
— Само дето пак си пропуснал да се обадиш за подкрепление.
— Мислех, че внимателно си прочел доклада ми.
— Добре де, пробвал си да звъннеш, докато си преследвал Инман с автомобила на Бони. Само че батерията на мобилния ти телефон е била изтощена.
— Замислял ли си се как технологиите винаги ни предават точно когато най-много се нуждаем от тях?
— Направо ме побъркваш. Опитвам се да извлека някакъв смисъл от този… този…
— Доклад?
— Този монтаж от противоречия. И ако не те познавах добре, щях да предположа, че всячески се опитваш да ми попречиш да схвана смисъла.
Демарко се изкиска.
— Кое е толкова смешно, мамка му?
— Съжалявам, просто се сетих за онази реплика от „Големият сън“ на Реймънд Чандлър: При анализ се установява, че в мен има много висок процент неподчинение.52 Не че има връзка с този случай, разбира се. Аз също си блъскам главата и търся отговори от самото начало. Виж, не ти преча да схванеш смисъла по никакъв начин, категорично. Просто се чувствам леко замаян, навярно защото всичко свърши. Най-сетне този отвратителен, потресаващ епизод приключи, дяволите да го вземат. И да, аз също съм страшно ядосан заради начина, по който приключи. Изгубихме един добър човек. Много добър човек.
Няколко секунди изминаха в мълчание.
— Добре — заяви Боуен. — Не си могъл да проведеш обаждането, защото мобилният ти телефон е бил с изтощена батерия. Продължил си преследването. Къде ги настигна?
— Така и не ги настигнах всъщност. От време на време виждах чифт стопове в далечината, колкото да се ориентирам. Най-много ценно време изгубих, след като Инман заряза колата на сечището.
— Добре — каза началникът му. — По това време вече е било… колко… шест сутринта? Все още сравнително тъмно. Обаче ти някак си успял да ги проследиш до място за лагеруване, за чието съществуване не си и подозирал.
— Водех се по слух. След първия изстрел вече не беше толкова трудно.
— А онова, което си видял там, ми се струва доста странно.
— Наистина — кимна Демарко.
— Защо Инман с използвал сачми?
Райън сви рамене.
— Беше садист. Това поне е сигурно.
— Прострелял е Хюстън три пъти със сачми само за да му причини още по-голямо страдание?
— Така изглежда.
— После го е довършил с три 22-милиметрови в гърдите. С петдесетгодишен револвер.
— Думата „странен“ е твърде слаба, за да опише човек като Инман.
— Съгласен съм. Защото после е нагазил във водата и е започнал да реже собственото си тяло с нож. Защо му е да го прави?
— Искаш да ти дам обяснение за нелогични действия.
— Искам да направиш предположение.
— Той беше садист и мазохист. Откачалка.
Боуен се намръщи и поклати глава.
— Значи ти си пристигнал на местопрестъплението. Проверил си пулса на Хюстън. Разбрал си, че е твърде късно за него. И си наредил на Инман да излезе от водата.
— И в този момент той тръгна да ме напада с онзи негов брутален дълъг нож.