— Здрасти — отвърна Демарко.
Младият мъж го настигна и изравни крачка с неговата. Известно време вървяха в мълчание. После Райън му каза:
— Съжалявам, Нейтън. Знам, че бяхте добри приятели.
Младежът кимна. Погледът му се рееше в далечината.
— Какво ще кажеш за представлението?
— Трогателно.
— Изненадан съм, че не сложи и маса, та да използва момента за раздаване на автографи.
— Дентън?
— Кучият му син си правеше шибана самореклама. Исках да го удуша.
Демарко хвърли поглед към намръщеното лице на младия мъж. Вече разбираше нуждата на Нейтън от компания, гнева му, обидата, примесена със скръб.
— Да използва нечие погребение по този начин — добави. — И то на човек като Томас. Той би се отвратил, ако можеше да го види.
— Може би — кимна Демарко. — Или просто щеше да го приеме от забавната му страна. Като човек, способен да опрощава изблиците на приятелите си.
— Приятели? — изрече Нейтън и поклати глава.
Известно време вървяха в мълчание. Накрая стигнаха до тротоара, завиха надясно и продължиха покрай дългата редица паркирани до бордюра автомобили.
— Значи Томас не го е смятал за приятел? — попита Райън. — Сигурен ли си?
— Той никога не би разобличил някого открито. Просто не беше такъв човек. Обаче това постоянно самоизтъкване на Дентън… намираше го за отблъскващо, меко казано.
— Разкажи ми повече за Дентън.
— Човекът не пропуска възможност да се намърда в светлините на прожекторите. Непрекъснато се опитва да се домогне до деканското място, до щатния академичен състав… или просто да бъде център на внимание. Обсебен е от това. Не се въздържа и днес. Настоя да произнесе хвалебствено слово. А после го превърна в шоуто на Робърт Дентън.
Демарко разпозна колата на младия мъж, когато я подминаха — синьо двуместно БМВ. Но Нейтън продължи да върви и той запази мълчание.
— Всеки път, когато публикуваше стихотворение в някое невзрачно литературно списание, пускаше съобщение до пресата, за бога. До местните вестници, до университетския вестник, до бюлетина на академичното дружество. Изпращаше и верижни имейли до всички студенти и преподаватели.
— И Томас не одобряваше това, така ли?
— За него всичко бе в интерес на работата, разбираш ли?
Демарко кимна.
— Беше изключителен човек, съгласен съм.
Тогава стигнаха до колата на сержанта и спряха до десния заден калник. Демарко се обърна с лице към младежа и зачака.
Нейтън се взираше встрани от него.
— Дори онова нещо в Албион — продължи. — Изпращаше съобщения до пресата и за него, с което наистина лазеше по нервите на Томас.
При споменаването на Албион нещо просветна в съзнанието на Демарко, и то в същата онази гънка, където тлееше усещането му за безпокойство.
— Кое нещо в Албион?
— Четеше лекции по поезия на затворници.
— Дентън е преподавал в затвора?
— Доколкото знам, води курс по поезия там от две години насам, ако не и по-дълго.
Демарко внезапно усети тежест в гърдите, някакво стягане, от което сърцето му започна да бие по-бързо. Не му достигаше въздух.
— Явно не си наясно, че Карл Инман е излежал присъдата си в Албион. Освободен е съвсем наскоро.
Младият мъж го погледна право в очите.
— Шегуваш ли се? — попита. — Мамка му, сериозен си.
— Наистина ли не знаеше?
— Не знаех, кълна се.
66
Демарко можеше да се свърже със затвора и по телефона, но тогава нямаше да има причина да не се прибере у дома. У дома беше сиво като небето и тихо като в гроб. Трийсетминутното шофиране до Албион щеше да му осигури не само усещане за движение, за някакъв напредък, но и време, в което да обмисли на спокойствие всички детайли около последната новина. Ценното сведение относно поста можеше да се окаже и задънена улица, но Демарко се съмняваше в това. Онзи бодеж в съзнанието му, който го тормозеше от смъртта на Хюстън, бе изчезнал, а на негово място се бе появила неочаквана лекота. Денят изглеждаше с един-два лумена по-светъл, а въздухът беше станал по-свеж. Нещо се бе променило с разкритието на Нейтън. Мъглата на неведението започваше да се разсейва.
Новият заместник-директор на затвора бе слаб, среден на ръст мъж на име Галахър. Демарко се бе надявал на среща със самия директор Уудс — човек с увиснали бузи и решителен поглед на ловджийска хрътка. Галахър, от своя страна, напомняше за роботизирана чихуахуа; всяко негово движение бе тихо и бързо, предшествано от поне пет секунди покой, през които мозъкът му препускаше през бинарния код. За жалост, днес директорът имаше почивен ден. Но молбата на Демарко бе нещо повече от стандартна канцеларска справка и не изискваше темперамент на блутик кунхаунд53. Той се настани до саксията с фикуса в кабинета и изчака Галахър да открие информацията в компютъра си.
53
Порода ловни кучета със силно изразен защитнически инстинкт и силно развито обоняние. — Б.пр.