А какво да кажа за онези хора, които — без заплащане или каквото и да било друго материално възнаграждение — приемат да прочетат един суров ръкопис, за да открият недостатъците му преди читателя? Тяхното време и умения присъстват и в този роман. Дължа много на писателя и редактор Майкъл Дел, задето ми посочи някои неясни моменти в текста и поне двайсетина печатни и правописни грешки, които аз пропуснах въпреки четиридесетте си прочита на ръкописа. Дължа благодарност и на полицай Джейсън Урбани от Пенсилванската щатска полиция, който търпеливо и щедро отговаряше на всичките ми въпроси относно поведението и протокола при пазителите на реда.
Благодаря ви, господа. Надявам се, че вашият принос към този роман ще спечели на всеки от вас по няколко допълнителни точки в графата на кармата, макар да се съмнявам, че са ви нужни.
Няма как да завърша тези благодарности, без да спомена хората, които осмислят съществуването ни като автори. Без Читатели, тези най-важни и обични Читатели, нас отдавна нямаше да ни има.
Писател без читатели е като човек, носен от течението на океана в много малка лодка. В тази малка лодка той може да плава от остров до остров, от едно непознато и вълнуващо място до следващото. Може да прави чудни наблюдения и открития, може да се вълнува до мозъка на костите си от прозренията, които го сполетяват в необятната звездна нощ, когато изчезва границата между земя и небе, между бог и моряк.
Но тъй като е сам в тази лодка, той няма с кого да споделя откритията си, няма как да провери надеждността на прозренията си. Дали с изследовател или просто луд? Чудесата, които носи, ще гният на дъното на лодката му, докато се отегчи от миризмата им, хвърли ги през борда и после ги последва.
Иронията на тази работа е, че повечето писатели са отшелници и мизантропи, но за да има и някаква полза от тях, те същевременно трябва да са и бъбриви капитани, които стоят на носовете на своите кораби и викат: „Айсберг отдясно! Звуци на кит отляво! Морски змей право пред нас!“ Писателят трябва да направлява пасажерите си нагоре и надолу по вълните на човешките емоции, през водораслите на скръбта и назъбените подводни скали на отчаянието.
Работата му е да води пасажерите си, но не чрез съзнанието, а чрез сърцето и емоциите, да ги придружава в страховита буря или на дълбоко гмуркане, или в залив на сладко облекчение. Работата на писателя е да обича читателите си и да иска единствено да ги направлява през различни емоции и преживявания. Най-добрата художествена проза е експедиция на чувствата, а работата на писателя е да създава sentipensante за читателите си, онези чувства, които пораждат не интелектуално, а емоционално познание, дълбока връзка с онова, което Фокнър нарича „старите твърдения и истини на сърцето“.
Друг начин за възприемане на връзката между писател и читатели е чрез нейната интимност: читателят идва при историята с желанието да бъде ухажван, той жадува да бъде прелъстен. Ако предизвикателството на писателя е успешно, ако гласът е достатъчно съблазнителен, а обещанията — достатъчно примамливи, читателят се отдава на историята не за минути, а за часове, и дни наред слива собственото си въображение с това на автора, докато се движи в синхрон с героите с отворено сърце и надежда за щастлива развръзка. Какъв по-гол ям дар от този би могъл да получи един писател?
В най-добрия случай създаването на един роман — от първоначалната идея до библиотечния рафт на читателя — е дълго и леко пътуване с безкористна любов. Всеки от нас дава на историята частица от себе си. Може би това е романтична представа, която рядко се сбъдва в днешно време, но аз искрено вярвам в нея.
Писателите понасят трудностите и оцеляват единствено заради всички вас — сътрудниците, заедно и поотделно. Ако перифразирам „Бийтълс“ ние оцеляваме с много помощ от приятелите си. Затова на всеки един от вас мога да кажа единствено следното:
Благодаря ти, сътруднико мой. Благодаря ти, приятелю.