Демарко се облегна в стола си и се загледа в мигащия курсор. Постави се на мястото на Хюстън, видя се как приближава към всяка от спалните, опита се да си представи ужасяващия момент на осъзнаването. Съпруга — мъртва, прерязано гърло. Син — мъртъв, прерязано гърло. Дъщеря — мъртва, прерязано гърло. Бебе — мъртво, намушкано в сърцето.
„Гневът и мъката навярно са избухнали в съзнанието му като ядрена експлозия — помисли си. — Гигантски гъбовиден облак постепенно е изпълнил всички гънчици на мозъка му. Просмукал се е във всички клетки и ги е оставил вцепенени, задавени, задушени.“
За Демарко не беше трудно да си го представи. Виждаше се в къщата на Хюстън. Залиташе от една стая към следващата. Трябваше да види с очите си, да се увери, да опровергае онова, което вече знаеше. Осъзнаването, че тях вече ги няма — всичките до един, щеше да е непоносимо.
„Как би могъл да го понесе?“ — чудеше се. Непоносимо бе да загубиш дори едно дете. Никога не успяваш да преодолееш нещо подобно, никога не можеш да прогониш образите. Стъклото винаги ще се троши и ще се сипе по лицето ти. Ларейн винаги ще пищи и винаги ще удря с юмруци по гърдите ти. Внезапно усети, че се е върнал в собствения си спомен. Знаеше го, но не роптаеше. Понякога дори копнееше отново да се почувства раздран от тази болка, да свърне незабелязано по онази мрачна, хлъзгава от дъжда улица…
Усети сянка на вратата и вдигна поглед. Полицай Морган го наблюдаваше и съобщи:
— Въздушният доклад е отрицателен.
— Да — дрезгаво отвърна Демарко с пресъхнало гърло. Усети струйка влага по лявата си буза и вкус на сол в ъгълчето на устата си.
— Управителят на резервата иска да знае дали могат да отворят отново пътеките.
Сержантът бавно си пое въздух и с мъка преглътна.
— Моля те, припомни на управителя на резервата, че по всяка вероятност в онези гори все още има въоръжен заподозрян. Така че той може да отвори шибаните пътеки едва когато съм дяволски сигурен, че не съществува опасност от прерязване на още гърла.
Морган кимна, но остана неподвижен.
— Това е всичко — добави Демарко. — Благодаря.
Колегата му не помръдна още десетина секунди и едва тогава се обърна и тръгна към вратата.
Демарко прокара длан през лицето си и я избърса в крачола на панталона си.
9
За да избегне гаденето и поредното свличане на колене, както и усещането, че отеклият му мозък не се побира в черепа, а сърцето му е твърде подуто от свирепата болка и заплашва да изкара въздуха от дробовете му, Томас Хюстън с усилие насочваше вниманието си към околната обстановка. „Дълбок и грозен е леса“12 — мислеше си. Беше му студено, а все още влажните дрехи лепнеха по кожата му. Периодично прокарваше длан през лицето си, но все не успяваше да се отърве от усещането за полепнали паяжини.
„Дълбок и грозен е леса, но аз на думата държа“.
Кому бе дал думата си? И какво точно бе обещал? Не можеше да си спомни. Знаеше само, че не може вечно да остане тук. Някой можеше да го забележи. Лошо ли бе това? Или хубаво? Не беше сигурен. Нищо не беше сигурно. Нищо не беше ясно.
Пред него се появи тясна пътека, навярно проправена от елени. Хюстън започна да гледа на себе си като на герой от история, стигнала до задънена улица. Или до разклонение на пътя. Историята можеше да продължи или да приключи.
Той тръгна. Траекторията на дивечовата пътека щеше да определи посоката на историята. Газеше през утринната мъгла и краката му започваха да се затоплят. В крайна сметка движението не изискваше чак такова усилие. Започнеш ли веднъж, ще ти е по-трудно да спреш. Усети как ставите му се отпускат, а мускулите започват да набират предишната си сила. Едва преди две години бе пресякъл финала на маратона в Питсбърг за три часа и четиридесет и девет минути и оттогава навърташе поне трийсет километра седмично. Имаше силни крака, на които можеше да се разчита. А сега те принадлежаха на един литературен герой, на мъж, който търсеше отговори в движението и бягаше от спомена; мъж, който се движеше по тясна лъкатушеща пътека.
Когато литературният герой стигна до широка блатиста местност, а сетне забеляза от лявата си страна черен път, покрит с твърда глина и чакъл, той свърна към него и пое на север много по-енергично и нетърпеливо, докато Хюстън не му каза: „Чакай!“ Героят спря.
12
Хюстън цитира стиха „Дълбок и чуден е леса“ от стихотворението на Робърт Фрост „Спиране край гората в снежна вечер“ (превод: Теменуга Маринова), като вместо