„Малко е странна тази история“ — мислеше си писателят, докато наблюдаваше как героят му вече почти тичаше през плиткия поток и чуваше плискането на водата. Но сега усещаше и слънчевите лъчи върху лицето на мъжа и си каза онова, което редовно си повтаряше, когато се почувстваше безсилен и объркан от литературния проект и изпитваше желание да се предаде. „Довери се на процеса, Хюстън. Довери се на историята.“
10
Демарко не помнеше някога да е използвал в разговор думата покров, но сега, макар да не я изрече на глас, усети значението й. Докато изминаваше осемдесетината метра разстояние от университетския паркинг до Кембъл Хол, усети спусналия се над колежа „Шенанго“ покров толкова осезаемо, как го би доловил внезапен спад в атмосферното налягане. Въздухът бе тежък и влажен. Студентите се тътреха между сградите като затворници, тръгнали от килията си към газовата камера. Дори редките им изблици на смях кънтяха рязко и фалшиво.
Идвал бе в района на колежа неколкократно — два пъти за блус концерти, но по-често, за да прибере някой студент по подозрение за продажба на наркотици, за сексуално посегателство или заради зарязан автомобил в някоя канавка извън градчето. При тези случаи, независимо от сезона, атмосферата сякаш преливаше от обещания, празничност и невинна жизнерадост. Сега бе просто въздух от спукан балон.
Администрацията на „Шенанго“ предпочиташе всички външни полицаи, които посещават академичното градче, да бъдат придружавани от служител от охраната на колежа. Демарко винаги се съобразяваше с това изискване, но днес не бе в настроение да търпи присъствието на някой неквалифициран сноб, който ще се мъкне подире му, ще го въвлича в любезни разговори и ще се опитва да спечели благоразположението му, за да изкрънка покана за работа в щатската полиция. Днес не му се любезничеше.
Предишния ден се скита из държавния резерват „Морис Годард“, докато краката го заболяха. Изпи твърде много прегоряло кафе от твърде много стиропорни чашки, изтърпя твърде много младежки погледи, които цял ден го следваха втренчено, сякаш той бе пазителят на всички тайни и по всяко време би могъл да издаде четвъртинка от тях или да изрече някоя безценна мъдрост. Днес се чувстваше изцеден от всичко ценно, празен като джоб, обърнат с хастара навън.
В Кембъл Хол тръгна към канцелариите на катедрата по английски език, разположени на втория етаж. В коридора нямаше жива душа, с изключение на една студентка — бледа, руса и много слаба, седнала на пода пред затворената врата на един от кабинетите, с отворена тетрадка в скута си. Докато я подминаваше, Демарко хвърли поглед към вратата. Под табелката с името на доктор Робърт Дентън имаше залепена бележка с част от стихотворение, отпечатано с удебелени черни букви:
Разпозна името на Дентън, местния поет. Пред вратите на поетите очевидно винаги чакаха красиви млади създания. „Но защо ли е така?“ — запита се Демарко.
Отговорът бе прост: Защото поетите и красивите млади създания все още вярват в романтичната любов. Все още вярват, че истината лекува, а красотата съшива раните. Все още вярват, че любовта предугажда, възпира и пропъжда трагедията, наречена живот.
Отново се замисли за съпругата си Ларейн. Някога и тя бе красиво младо създание. Известно време тя също вярваше в любовта. Докато не гушна в прегръдките си безжизненото телце на бебето си.
Вратата на стая 214 бе запечатана с жълта полицейска лента. Демарко се протегна отдолу и натисна бравата, макар да знаеше, че е заключено. После отново подмина влюбената студентка на път към канцеларията на катедрата до стълбището. Секретарката бе афроамериканка със светла кожа, ненавършила трийсет. Седеше зад компютъра с дисциплинирано изпънат гръб и високо вдигната брадичка и ритмично потракваше по клавиатурата с дългите си тънки пръсти с безупречен маникюр.