Приближи към бюрото й.
— Трябва ми ключът за кабинета на Томас Хюстън, моля.
Жената се сепна от гласа му, но успя да прикрие изненадата си, когато се обърна към него.
— Вече претърсиха кабинета му — отвърна. — Всъщност взеха компютъра и още някои неща.
— Да, така е — потвърди Демарко и се усмихна. После извади кожен калъф от джоба си и показа значката и картата си за самоличност. — Но това не означава, че сме приключили с огледа.
Секретарката кимна, отвори едно чекмедже, извади ключ и му го подаде.
— Обикновено отивам да обядвам в дванайсет и половина — каза му.
Той погледна часовника си: 12:21.
— А по кое време се връщате?
— Четвърт час по-късно.
— Вземете си цял час. Мога да почакам.
Кабинетът на Хюстън му се стори студен и лишен от всякаква жизненост. Демарко облегна гръб на затворената врата и отново плъзна поглед върху отрупаните книжни рафтове и сивия метален шкаф за документи, който в момента бе празен, а съдържанието му все още се каталогизираше в полицейското хранилище за веществени доказателства. Върху бюрото имаше единствено телефон и попивателна. На масичка зад стола лежеше купчина студентски писмени работи, оценени и готови за връщане. Два дни по-рано Демарко ги бе разлистил: дванайсет разказа от семинара на Хюстън „Занаятът писане“. До тях имаше голяма рамкирана снимка на Хюстън с децата му. Малкият Дейви седеше на раменете на баща си, заровил пръсти в гъстата му пясъчно кестенява коса. Самият Хюстън стоеше на малкия пристан към езерото в задния си двор през летен следобед. Томас младши се бе навел опасно над ръба на пристана и се опитваше да достигне с гребло червеното кану, което всеки момент щеше да отплава навътре в езерото. Алиса стоеше до брат си и чакаше с притаен дъх, долепила длани към гърдите си като за молитва.
Съпругата на Хюстън не присъстваше на снимката. Отделен неин портрет в тежка сребърна рамка стоеше от лявата страна на семейната фотография.
„И какво означава това? — запита се Демарко. — Означава ли нещо изобщо?“
Прекоси стаята, седна на кожения стол зад бюрото и се завъртя към снимките.
— Би могло да означава — каза на усмихнатото лице на Клеър Хюстън, — че ти си направила снимката на пристана. Затова те няма на нея. И поради тази причина получаваш отделна снимка. Но дали поставянето на твоя снимка тук е било просто жест от негова страна, нещо за публична консумация? Или получаваш отделна снимка, защото заемаш специално място в сърцето му?
Облегна се назад и зачака — нещо, шепот, предчувствие.
— Хайде, Клеър, говори ми.
Демарко седеше и мълчеше. Когато вратата на кабинета се отвори с проскърцване, той се завъртя в стола с очакване да види секретарката на катедрата. Ала вместо нея съзря тромав мъж на средна възраст със слабохарактерно излъчване и издължено, отпуснато лице, който го гледаше изненадано.
— Съжалявам — изрече мъжът и побърза да затвори вратата.
„Какво, по дяволите?“ — помисли си Демарко и се изправи толкова рязко, че столът се изплъзна изпод него и се блъсна в малката масичка, а снимките се преобърнаха. Докато успее да ги оправи, радиостанцията му изпука.
— Водолазите са открили оръжието на убийството — докладва Морган.
Демарко потръпна и усети как нещо прободе гърдите му.
— След петнайсет минути ще бъда там.
Втурна се към коридора. Там вече нямаше никого, дори самотната студентка си бе отишла. Демарко отново погледна часовника си: 12:32. Хлопна вратата на кабинета на Хюстън, заключи я, залепи обратно полицейската лента и хукна надолу по стълбите. Отвън секретарката на катедрата тъкмо се качваше в бяла „Селика“. Забеляза Демарко и свали прозореца. Той й подаде ключа.
— Заключих. Трябва да се върна в службата.
— О… — каза тя. — Добре.
— Но там имаше един мъж — продължи сержантът. — Може би метър осемдесет и пет, метър осемдесет и осем. Поне деветдесет килограма. Напомни ми малко за Томас Улф16?
Тя сбърчи чело.
— Авторът на „Погледни към дома, ангеле“?
— Същият. Е, кой би могъл да е?
— Опасявам се, че не знам как е изглеждал Томас Улф.
Той се усмихна и се опита да се успокои. Сърцето му винаги препускаше, когато бързаше или се вълнуваше, а в такива случаи Демарко често говореше твърде бързо.
16
Томас Улф (1900 1938) американски писател, творил през първите десетилетия на XX век. — Б.р.